Лорънс беше завършил наполовина задачата си, косато телефонът иззвъня.
— Търсят ви от „Лагранж II“, сър — каза телефонистът този път с човешки глас. — Някой си доктор Лоусън иска да говори с вас.
„Лоусън? Кой ли е тоя, дявол да го вземе?“ — запита се главният инженер.
После си спомни — беше астрономът, който търсеше „Селена“. Сигурно някой вече му е съобщил, че е безполезно…
Главният инженер не бе имал съмнителното удоволствие да се запознае с доктор Лоусън. Той не знаеше, че астрономът е твърде нервен и твърде надарен млад човек и което беше по-важно в настоящия случай, твърде упорит.
Лоусън се бе заел да демонтира инфрачервения локатор, но се разколеба. Тъй и тъй бе подготвил устройството и можеше да го изпробва от чисто научно любопитство. Том Лоусън с право се гордееше, че е добър експериментатор, а това бе необичайно в този век, когато повечето така наречени астрономи бяха всъщност математици, които никога не се доближаваха до обсерватория.
Лоусън беше толкова уморен, че само упорството му го караше да продължи. Ако локаторът не бе задействувал още при първия опит, Том щеше да отложи изпробването, докато се наспи. Но по щастливо стечение на обстоятелствата, което понякога възнаграждава умението, той задействува. Трябваше да се направят само няколко дребни настройки, преди върху екрана да се появи Морето на жаждата.
Образът се появяваше линия по линия, както на старомоден телевизионен апарат, докато локаторът изследваше повърхността на Луната. Светлите ивици показваха сравнително топлите места, тъмните определяха студените зони. Почти цялото море беше тъмно с изключение на една блестяща ивица, където изгряващото Слънце бе го докоснало с пламъците си, Но когато Том се вгледа по-внимателно, той забеляза сред тъмните зони да блестят слабо следи, сякаш бяха пътеки, проправени от охлюви по някоя осветена от Луната градина на Земята.
Нямаше никакво съмнение, че това е топлинната следа на „Селена“. Много по-слабо личаха и зигзагообразните следи на скутерите, които продължаваха да търсят кораба. Всички следи се отправяха към Недостъпните планини и там изчезваха.
Том беше твърде уморен, за да ги изследва по-подробно, а и това вече нямаше значение, тъй като само потвърждаваше известните вече факти. Доказателството, че още едно устройство, изработено от него, се е подчинило на волята му го изпълни със задоволство, а това не беше без значение за него. Той засне екрана за документация и след това се отправи със залитане към леглото, за да си навакса пропуснатите часове сън.
След три часа се събуди от неспокойните си сънища. Въпреки единия час повече, прекаран в леглото, все още беше уморен, но нещо го безпокоеше и не му позволяваше да спи. Също както едва доловимото шумолене на движещия се прах бе обезпокоило Пат Харис в потъналата „Селена“, на петнадесет хиляди километра от него, някакво дребно отклонение от нормалното бе събудило Том Лоусън. Съзнанието има много стражеви кучета и понякога те лаят напразно, но разумният човек никога не пренебрегва предупрежденията им.
Все още със замъглени от сън очи, Том Лоусън напусна тясната си, вечно в безпорядък малка каюта, в която живееше на спътника, закачи се за най-близкия транспортен ремък и се плъзна по лишените от гравитация коридори, докато стигна до обсерваторията. Мрачно пожела „добро утро“ (въпреки че според условното време на спътника беше вече късно следобед) на тези от колегите си, които не го бяха видели навреме, за да избягат. След това, благодарен, че са го оставили сам, той се зае с уредите си — единственото, което обичаше.
Извади снимката от камерата, където тя бе останала цялата нощ, и за първи път я разгледа. Тогава видя широката следа, която излизаше от Недостъпните планини и свършваше сред Морето на жаждата, недалеч от брега.
Вероятно я бе видял миналата нощ, когато бе гледал екрана, не не й бе обърнал внимание. За учения това беше сериозен, почти непростим пропуск и Том Лоусън се разгневи на себе си. Беше допуснал предварително приетото заключение да попречи на неговата наблюдателност.
Какво означаваше следата? Тон изследва щателно района с лупа. Следата завършваше с малко, размазано петно, което по негова преценка имаше диаметър от около двеста метра. Беше много странно — сякаш „Селена“ бе напуснала планината и след това бе излетяла като космически кораб.
Първата теория на Том беше, че корабът се е пръснал на парчета и топлинното петно е последствие от експлозията. Но в такъв случаи трябваше да има множество останки, повечето от които достатъчно леки, за да останат върху повърхността. Скутерите едва ли биха ги пропуснали, когато са минали през района — както тънката, ясно видима следа показваше, че е направил единият от тях.