Те прочетоха, че почти цялата Луна е покрита с тънък слой прах, обикновено не по-дълбок от няколко милиметра. Част от него представляваше остатъци от звездите и метеорите, падащи върху незащитената повърхност на Луната в продължение на поне пет милиарда години. Част от праха се бе образувал от лунните скали при тяхното разширение и свиване поради огромните температурни разлики през деня и нощта. Но независимо от произхода му прахът беше толкова фин, че се лееше като течност дори при тукашното слабо притегляне.
Хилядолетия наред той се бе стичал от планините в низините, за да образува локви и езера. Първите изследователи бяха предвидили подобно нещо и бяха подготвени за него. Но Морето на жаждата представляваше изненада; никой не бе очаквал да открие запълнено с прах корито, дълго над сто километра.
В сравнение с другите лунни „морета“ то беше доста малко; всъщност астрономите никога не го признаха официално за „море“, изтъквайки, че е само малка част от Синус Рорис — Залива на росата. И питаха как може част от залив да се нарече море?! Но името, измислено от един рекламен агент на Лунната туристическа компания, се запази въпреки техните възражения. Не беше по-лошо от имената на другите „морета“ — Морето на облаците, Морето на дъждовете, Морето на спокойствието, а да не говорим за Морето на нектара…
Брошурата съдържаше също и успокоителни сведения, предназначени да разсеят опасенията на най-чувствителните пътници и да докажат, че Туристическата компания е предвидила всичко. „Взети са всички предпазни мерки за вашата сигурност — се казваше в нея. — На борда на «Селена» има запаси от кислород за повече от седмица и всички важни съоръжения са дублирани. Автоматичен радиофар подава сигнали за местоположението ви през редовни интервали и в крайно невероятния случай на пълно изтощаване на енергийната установка специален скутер от Порт Рорис незабавно ще ви изтегли до пристанището. И преди всичко не трябва да се безпокоите от лошо време. Колкото и да не понасяте морските пътешествия, на Луната няма да заболеете от морска болест. В Морето на жаждата никога няма бури и то винаги е напълно спокойно.“
Последните успокоителни думи бяха написани с чиста съвест, защото кой би могъл да допусне, че твърде скоро щяха да бъдат опровергани?
Докато „Селена“ се плъзгаше безшумно сред осветената от Земята нощ, Луната продължаваше своя живот. След хилядолетия спокоен сън сега там се развикаше бурна дейност. През последните петдесет години се бяха случили повече неща, отколкото през предидущите пет милиарда, и в скоро време щяха да се случат още.
В първия град, построен от хората извън родния им свят, главният администратор Олсен се разхождаше из парка. Той се гордееше много с този парк, както и двадесет и петте хиляди жители на Порт Клавий. Беше малък, разбира се — но не чак толкова малък, колкото го изкарваше оня нещастник, телевизионният коментатор, нарекъл го „сандъче за прозорец с мания за величие“. Във всеки случай на Земята нямаше паркове или градини, където да видите десетметрови слънчогледи.
Високо горе плуваха малки перести облаци — поне така изглеждаше. Разбира се, това бяха само диапозитиви, прожектирани по вътрешната страна на купола, но илюзията беше толкова пълна, че понякога тъга по родния дом обхващаше главния администратор. Тъга по дома? Той се поправи — та нали това е неговият дом.
Но дълбоко в душата си той знаеше, че това не е истина. За неговите деца може би щеше да е така, но не и за него. Беше роден в Стокхолм, на Земята; те се родиха в Порт Клавий. Те бяха жители на Луната; а той беше свързан със Земята чрез връзки, които отслабваха с годините, но никога нямаше да се скъсат.
На по-малко от километър, в съседство с главния купол, началникът на Лунната туристическа компания преглеждаше данните за последните постъпления и си позволи да изпита леко задоволство. През изтеклия сезон доходите бяха продължили да нарастват; разбира се, на Луната нямаше сезони, но се забелязваше, че повече туристи идват, когато в северното полукълбо на Земята е зима.
Как да затвърди успехите? Това беше проблемът, защото туристите искат разнообразие и не можеш вечно да им предлагаш едно и също нещо. Необичайните пейзажи, слабото притегляне, изгледа на Земята, загадките на обратната страна, великолепното небе, селищата на първите заселници (където между другото туристите не винаги биваха посрещани добре) — след като покажеш всичко това, какво друго можеше да предложи Луната? Колко жалко, че не съществуват туземни селенити със странни обичаи и още по-странна външност, които туристите да снимат с камерите си. Уви, най-едрата форма на живот, открита върху Луната, можеше да се види само с микроскоп — и нейните предци бяха попаднали тук с „Лунник 2“, само едно десетилетие преди човека.