Началникът на Лунната туристическа компания Дейвис мислено прелисти последните съобщения, получени по телекса, и се запита дали в тях няма нещо, което би могло да му помогне. Разбира се, беше се получило обичайното искане от някаква неизвестна телевизионна компания, която желаеше да направи нов документален филм за Луната, ако й бъдат заплатени всички разходи. Отговорът на това искане щеше да бъде „не“. Ако приемеше всички тези любезни предложения, неговата компания скоро щеше да се разори.
Имаше и едно многословно писмо от негов колега от Туристическата компания на Голям Ню Орлеан, в което се предлагаше обмен на сътрудници. Едва ли това би помогнало с нещо на Луната или на Ню Орлеан, но нямаше да струва нищо и може би щеше да е полезно за доброто име на компанията. И — това беше по-интересно — имаше запитване от шампиона на Австралия по водни ски дали някой въобще се е опитвал да кара ски по Морето на жаждата.
Да, това наистина беше идея; остана изненадан, че още никой не бе опитал. А може някой да е правил подобен опит, влачен от „Селена“ или от по-малките скутери. Заслужаваше да се опита; той винаги търсеше нови форми за развлечения на Луната, а Морето на жаждата беше един от любимите му проекти.
Само след няколко часа този проект щеше да се превърне в истински кошмар.
Глава втора
Пред „Селена“ хоризонтът вече не представляваше идеална, еднообразна дъга; над ръба на Луната се бе извисила назъбена планинска верига. Докато корабът се носеше към планините, те се възправяха бавно в небето, сякаш ги повдигаше гигантски асансьор.
— Недостъпните планини — съобщи мис Уилкинз. — Наречени са така, защото са напълно обкръжени от море. Ще забележите също, че са много по-стръмни от другите лунни планини.
Тя не се впусна в подробности поради неприятния факт, че повечето лунни върхове разочароваха. Огромните кратери, които изглеждаха толкова внушителни на снимките, заснети от Земята, при приближаване към тях се оказваха полегати хълмове с прекомерно изтъкнат релеф от сенките, които хвърляха при изгрев и залез. Нямаше нито един лунен кратер, чиито склонове да се издигат толкова стръмно, колкото улиците на Сан Франциско, и малко от тях можеха да представляват сериозно препятствие за решителния велосипедист. Но никой не би отгатнал това от брошурите на Туристическата компания, където се поместваха снимки само на най-ефектните канари и каньони, заснети от внимателно подбрани места.
— И досега не са напълно изследвани — продължи мис Уилкинз. — Миналата година доведохме група геолози и ги оставихме на този нос, но те успяха да навлязат само на няколко километра навътре. Така че сред тези хълмове може да има всичко. Ние просто не знаем.
„Добре се справя Сю“, си каза Пат. Тя беше прекрасен екскурзовод и знаеше какво да остави на въображението и какво да обясни с подробности. Говореше спокойно, непринудено, без следа от напевния тон, който се превръщаше в професионално заболяване за много екскурзоводи. И беше научила добре материала си: много рядко се случваше да й задават въпрос, на който да не може да отговори. С една дума, беше „страхотна“ млада дама и въпреки че често намираше място в мечтите на Пат, той тайно се боеше малко от нея.
Пътниците се взираха с възхитени погледи в приближаващите се върхове. Върху все още загадъчната Луна се появяваше още по-тайнствен кът. Възвисявайки се сред странното море, което ги пазеше, Недостъпните планини оставаха предизвикателство за следващото поколение изследователи. Въпреки името им сега вече лесно можеше да се достигне до тях, но тъй като милиони квадратни километри по-лесно достъпна територия все още не беше изследвана, те трябваше да чакат реда си.
„Селена“ навлезе в сянката на планините; преди някой да разбере какво става, увисналата ниско на небосвода Земя се скри. Ярката й светлина продължаваше да осветява високите върхове, но долу всичко тънеше в пълен мрак.
— Ще изключа осветлението в кабината — съобщи стюардесата, — за да виждате по-добре.
Когато слабото червеникаво осветление загасна, всеки пътник се почувствува сам сред лунната нощ. Дори отблясъкът от земната светлина по високите върхове изчезна, щом корабът потъна по-дълбоко сред сянката. След няколко минути останаха да се виждат само звездите — студени, неподвижни точки светлина сред толкова пълен мрак, че дори разумът въставаше срещу него.