Когато „Селена“ тръгна да обикаля бавно обградения със стръмни стени амфитеатър, много от пътниците си спомниха как са плавали в някое планинско езеро на Земята. Тук се изпитваше същото чувство за бездънни дълбини под лодката, цареше същата тишина. На Земята се срещаха много кратерни езера, а на Луната само едно, въпреки че имаше много повече кратери.
Без да бърза, Пат обиколи два пъти езерото, като шареше с прожекторите по обграждащите го стени. Това беше най-добрият начин да се разгледа езерото; през деня, когато Слънцето го обвиваше с топлина и светлина, то губеше много от своята тайнствена привлекателност. Но сега принадлежеше на царството на фантазията, сякаш бе родено от трескавото съзнание на Едгар Алън По. Понякога по границата на осветяваната от прожекторите ивица сякаш се мяркаха странни, движещи се фигури. Разбира се, това беше само игра на въображението; по тези места нищо не се движеше освен сенките на Слънцето и Земята. Не можеше да има привидения в свят, на който никога не бе имало живот.
Беше време за връщане, време да се спуснат надолу по каньона към открито море. Пат насочи тъпия нос на „Селена“ към тесния пролом в планината и високите стени отново ги обградиха. По обратния път той остави прожекторите включени, за да виждат пътниците откъде минават, а освен това „нощният бяг“ нямаше да подействува по същия начин втори път.
Далече напред, извън обсега на осветлението от „Селена“, нарастваше някаква светлина, която се разстилаше меко върху скалите. Дори и в последната си четвъртина Земята блестеше по-ярко от десетина пълни Луни и сега, когато излизаха от сянката на планината, тя отново се превърна в господарка на небето. Двадесет и двамата пътника на „Селена“ вдигнаха поглед към синьо-зеления сърп, възхищавайки се на красотата му, озадачени от неговия ярък блясък. Колко странно беше, че познатите поля, езера и гори на Земята излъчваха такова вълшебно сияние, когато ги гледаш отдалеч! Може би в това се криеше поука — за да оцени собствения си свят, човек трябваше да го види от космоса.
А на Земята сигурно много погледи бяха обърнати към нарастващата Луна — много повече сега, когато Луната имаше такова значение за човечеството, отколкото в миналото. Беше възможно, макар и малко вероятно, дори в този миг някой от тези погледи да се взираше през мощен телескоп в слабия блясък от прожекторите на „Селена“, докато тя пълзеше сред лунната нощ. Но за такъв поглед нямаше да означава нищо, когато малката искрица загаснеше.
В продължение на милиони години мехурът бе нараствал в подножието на планината като огромен абсцес. През цялата история на човечеството газ от все още живата вътрешност на Луната си бе пробивал път през по-слабите места и се бе събирал в кухини на стотици метри под повърхността. На близката Земя ледниковите ери се бяха редували една след друга, докато тук скритите кухини бяха нараствали на брой, бяха се съединявали и накрая се бяха слели в едно. Сега гнойният мехур беше готов да се пукне.
Капитан Харис бе включил автопилота и разговаряше с пътниците от предната редица седалки, когато първият трус разлюля кораба. За част от секундата Пат помисли дали витлото не е закачило някакво невидимо препятствие под повърхността; след това почвата буквално се продъни.
Тя пропадаше бавно като всичко на Луната. Пред „Селена“ в кръг с размери от много хектари гладката равнина хлътна като всмукана. Морето, разбудено от вековния си сън, бе оживяло и се движеше. В центъра на пропадането се откри отверстие, подобно на фуния, сякаш в праха се образуваше огромен водовъртеж. Всеки етап на това кошмарно превръщане се осветяваше безмилостно от земната светлина, докато кратерът стана толкова дълбок, че най-отдалечената му стена потъна изцяло в сянка и изглеждаше, сякаш „Селена“ лети към извиващ се полукръг на пълен мрак — път към унищожение.
Истината не беше много по-утешителна. Докато Пат поеме управлението, корабът вече се плъзгаше и летеше надолу по невероятния склон. Собствената му инерция и все по-бързия поток прах под него го носеха към дълбините. Пат не можеше да направи нищо друго, освен да поддържа прав курс и да се надява, че скоростта на кораба ще го отнесе на отсрещния склон, преди той да се срути отгоре им.
Пътниците може би бяха крещели и викали, но Пат не ги бе чул. Цялото му съзнание беше погълнато от ужасното главоломно спущане и собствените му усилия да не допусне корабът да се преобърне. Но докато се бореше с лостовете за управление и форсираше ту едното витло, ту другото, за да изправя курса на „Селена“, някакъв странен, упорит спомен се натрапваше на съзнанието му. Някъде, някога бе виждал да се случва същото…