Беше глупаво, разбира се, но споменът не го напускаше. Едва когато достигна дъното на фунията и зърна безкрайната лавина прах да се свлича от обградения със звезди ръб на кратера, завесата на миналото се повдигна за миг.
Той отново се видя като малко момче да играе сред горещия пясък на едно забравено лято. Беше открил малка яма, напълно гладка и симетрична, а на дъното й нещо дебнеше — нещо напълно зарито с изключение на стърчащите му челюсти. Момчето чакаше, наблюдаваше, мислеше и вече осъзнаваше факта, че това е сцена за предстояща микроскопична драма. Бе видяло как една мравка, погълната от задачата си, се препъна в ръба на малкия кратер и се срина надолу по склона.
Тя би могла много лесно да избяга, но когато първото зрънце пясък достигна до дъното на ямата, дебнещото чудовище изскочи от бърлогата си. То захвърли с предните си крака струя пясък към обърканото насекомо и пясъчната лавина го свлече в дъното на кратера.
Също както сега „Селена“ се свличаше надолу. Този кратер на Луната не бе издълбан от мраволъв, но Пат се чувствуваше толкова безпомощен, колкото онова обречено насекомо, което бе наблюдавал преди много години. Също като него той се бореше да достигне безопасния ръб, а свличащата се почва го връщаше в дълбините, където дебнеше смъртта. Смъртта бе настъпила бързо за мравката, но него и спътниците му ги чакаше бавна смърт.
Форсираните до крайност двигатели изтикваха кораба напред, но не достатъчно. Сриващият се прах ускоряваше движението си — и нещо по-лошо, започваше да зарива кораба. Вече бе достигнал долния край на прозорците; започна да залива стъклата; накрая ги закри напълно. Харис спря двигателите, преди да се разпаднат, и в този миг надигащият се поток закри последния отблясък от земния сърп. Сред мрак и тишина те потъваха в недрата на Луната.
Глава трета
В схемите на комуникационния център на диспечерската кула, Земна страна, Север, една секция на електронната памет беше обезпокоена. Беше двадесет часът и една секунда по Гринвич; серия импулси, които трябваше да се получават автоматично на всеки точен час, не се бяха появили.
Със скорост, недостъпна за човешката мисъл, няколко клетки и микроскопични релета потърсиха указания. „Изчакай пет секунди“, гласеше кодираната заповед. „Ако нищо не се случи, затвори верига 10011001.“
Незначителната секция от електронния диспечер, която засега се занимаваше с проблема, изчака търпеливо да изтече този огромен период от време — достатъчно продължителен, за да се съберат сто милиона двадесетцифрени числа или да се препечата по-голямата част от книгите в библиотеката на Конгреса. След това тя затвори верига 10011001.
Високо над лунната повърхност от антена, насочена право към Земята, в космоса бе излъчен радиоимпулс. За една шеста част от секундата той премина петдесетте хиляди километра до релейния спътник, познат под името „Лагранж II“, летящ между Земята и Луната. След още една шеста от секундата радиоимпулсът се върна значително усилен и наводни цялото северно полукълбо на обърнатата към Земята страна от полюса по екватора.
Преведен на езика на хората, той предаваше следното просто съобщение: „Ало, «Селена», не получавам сигналите от твоя радиофар. Моля, отговори веднага.“
Електронноизчислителната машина изчака нови пет секунди. След това изпрати радиоимпулса още веднъж и още веднъж. В света на електрониката бяха изтекли цели геологически периоди, но устройството беше безкрайно търпеливо.
То отново провери указанията. Сега те нареждаха: „Затвори верига 10101010.“ Машината се подчини. В диспечерската кула една зелена светлина внезапно се смени с червена и някакъв зумер преряза въздуха с тревожния си сигнал. Едва сега хората заедно с машините узнаха, че някъде на Луната се е случила беда.
Отначало новината се разпространи бавно, защото главният администратор не одобряваше излишната паника. Още повече не се нравеше паниката на началника на Туристическата компания; нямаше нищо по-лошо за работата от тревогите и авариите — дори когато, както ставаше в девет от всеки десет случая, се оказваше, че се дължат на прегорели предпазители, неизправни превключватели или прекалено чувствителни сигнализатори. Но на свят като Луната човек трябваше да бъде нащрек. По-добре да вземеш мерки при въображаеми опасности, отколкото да пропуснеш действителни.
Изминаха няколко минути, преди Дейвис да признае неохотно, че този път опасността изглежда действителна. Преди известно време автоматичният радиофар на „Селена“ пак не бе изпратил определените сигнали, но Пат Харис бе отговорил веднага след като го повикаха по определената за кораба честота. Този път цареше мълчание. „Селена“ не бе отговорила дори на повикването по грижливо пазената аварийна честота, използувана само при спешни случаи. Именно тази новина накара Дейвис да напусне бързо купола на Туристическата компания и да се отправи по закрития проход към Клавий сити.