Този път сондата не засегна кабела, макар това да не беше от значение. Пътниците гледаха като хипнотизирани, докато бръмченето се засилваше и първите стружки се посипаха от тавана. Когато коронката на сондата се показа и проникна на двадесетина сантиметра в кабината, се разнесе кратко, но звучно „ура“.
„А сега? — помисли си Пат. — Като не можем да разговаряме с тях, как ще разбера кога да отвъртя короната? Не бива да повтарям грешката…“
Сред напрегнатата, очаквателна тишина по металната тръба отекна силно сигналът „тит-тит-тит-тат“, който никой от намиращите се на „Селена“ нямаше да забрави, докато е жив. Пат веднага отговори, като изчука с клещи същия сигнал. Горе вече знаеха, че са живи. Никога не би повярвал, че Лорънс ще ги изостави, смятайки ги за загинали, но все го гризеше подобно съмнение.
Тръбата отново отекна от сигнали, този път предавани значително по-бавно. Да учиш морзовата азбука в такъв век, представляваше истински анахронизъм и голям брой пилоти и инженери от космическата служба протестираха против напразното губене на време и сили. През целия живот на човек можеше да му потрябва най-много веднъж. Но в това се състоеше целият смисъл. Че в такъв случай действително ще се нуждаеш от нея.
„Ти-ти-та — ехтеше тръбата. — та-ти… ти-ти-ти… та-ти-та-ти… ти-та-ти… ти… ти-та-та.“
След това започнаха да повтарят съобщението, за да не ги разберат погрешно, но макар познанията им да бяха избледнели, и Пат, и комодорът го разбраха.
— Казват ни да отвинтим сондата — рече Пат. — Добре, започваме!
Свистенето на въздуха, докато се изравняваше налягането, накара всички да изтръпнат от излишни опасения. После тръбата се разтвори към горния свят и разтревожените хора зачакаха да ги лъхне първата струя кислород.
Вместо да лъхне кислород, тръбата заговори. От отверстието прозвуча глух, задгробен, но напълно ясен глас. Беше толкова силен и неочакван, че всички зяпнаха от изненада. Вероятно повечето от тези хора за първи път чуваха да се говори по тръба. Бяха отрасли с увереността, че гласовете могат да се пренасят през пространството само с помощта на електронни съоръжения. За тях съживяването на древния метод беше такава новост, каквато би бил телефонът за древните гърци.
— Говори главният инженер Лорънс. Чувате ли ме?
Пат покри с ръце отверстието и отговори отчетливо и бавно:
— Чуваме ви съвсем ясно. Как ни чувате вие?
— Много ясно. Как сте?
— Добре. Какво се случи?
— Потънахте само на още два метра. Тук горе не забелязахме почти нищо, докато не се откъснаха тръбите. Как сте с въздуха?
— Все още добре, но колкото по-скоро започнете да подавате, толкова по-добре.
— Не се безпокойте. Ще започнем веднага щом изчистим филтрите от прах и получим нова коронка за сондата от Порт Рорис. Тази, която току-що отвинтихте, беше единствената запасна… и добре, че я имахме.
„Значи, ще мине поне един час — помисли Пат, — преди отново да се подсигури снабдяването с въздух.“
Но този проблем засега не го безпокоеше. Знаеше плановете на Лорънс за спасението им и разбра, че тези планове сега не можеха да се осъществяват, тъй като „Селена“ беше наклонена.
— Как ще се доберете до нас? — попита той направо.
Преди да отговори, Лорънс за миг се поколеба.
— Все още не съм подработил подробностите, но ще прибавим още една секция към кесона и ще продължим да го спускаме, докато стигне до вас. Тогава ще изчерпим праха и ще стигнем до дъното. Така ще се приближим на няколко сантиметра до вас. Все някак ще преодолеем останалите сантиметри. Но най-напред искам вие да направите нещо.
— Какво?
— Деветдесет процента съм сигурен, че няма да потънете отново, но ако стане такова нещо, предпочитам да се случи сега. Искам в продължение на няколко минути всички да скачате.
— Няма ли да е опасно? — попита със съмнение Пат. — Ами ако тръбата се измъкне отново?
— Пак ще я запушите. Още една малка дупка няма да е от значение, но ще бъде опасно, ако се случи още едно пропадане, докато опитваме да провъртим в покрива достатъчно голямо отверстие, за да премине през него човек.
На „Селена“ се бяха случили доста странни неща, но тази гледка несъмнено беше най-странната. Двадесет и двама мъже и жени тържествено скачаха едновременно, стигаха до тавана и се отблъсваха с всички сили към пода. През цялото време Пат внимателно наблюдаваше тръбата, която ги свързваше с горния свят. След една минута напрегнати усилия от страна на пътниците й „Селена“ потъна по-малко от два сантиметра.