Той съобщи това на Лорънс, който прие новината с благодарност. Сега, като знаеше, че „Селена“ няма да се подмести отново, беше вече сигурен, че ще успее да извади хората. Все още не бе намислил как точно ще го направи, но в съзнанието му започна да се оформя нов план.
Подробностите бяха уточнени през следващите дванадесет часа в съвещания с неговия „мозъчен тръст“ и чрез опити в Морето на жаждата. През последната седмица хората от Инженерния отдел научиха повече за праха, отколкото през цялото си досегашно съществуване. Те вече не се бореха в мрак срещу непознат враг. Разбираха какво могат да си позволят и какво не.
Въпреки бързината, с която се изготвяха нови планове и се създаваха необходимите съоръжения, не се проявяваше излишна прибързаност и не се допускаше небрежност. Защото и тази операция трябваше да успее още при първия опит. При несполука щеше да се наложи да изоставят поне кесона и да спуснат нов. В най-лошия случай хората от „Селена“ щяха да се удавят в праха.
— Интересен проблем — каза Том Лоусън, който обичаше интересните проблеми… и почти нищо друго. — Долният край на кесона е отворен за праха, защото опира в „Селена“ само с единия си край, а наклонът на покрива не позволява да се притисне плътно към него. Преди да се заемем да изпомпваме праха, трябва да затворим това отверстие. Нима казах „да изпомпваме“? Сгреших. Това вещество не може да се изпомпва. Трябва да се изчерпва. Ако се опитаме при сегашното положение, то ще навлиза през дъното на тръбата със същата бързина, с която го вадим от горния край.
Там млъкна и се усмихна язвително на многомилионната публика, сякаш подканяше зрителите да разрешат проблема, който бе изложил. Остави зрителите известно време да се потят от собствените си мисли, после взе макета, който лежеше върху масата в студиото. Макар да беше крайно опростен, Том се гордееше с него, защото сам го бе направил. Никой от зрителите не би отгатнал, че е от картон, боядисан с алуминиева боя.
— Тази тръба — поде Том — представлява къса секция от кесона, който води сега до „Селена“ и, както казах, е пълен с прах. А това — с другата ръка той взе един къс и дебел цилиндър, затворен от едната страна — приляга плътно в кесона като бутало. То е много тежко и ще се направи опит да потъне под собствената му тежест. Но, разбира се, това не може да стане, докато под него има прах.
Том завъртя цилиндъра с плоската му страна към камерата. Притисна пръст в центъра на кръглата повърхност и там се отвори малко отверстие.
— Това действува като клапан. Когато е отворен, прахът навлиза в буталото и то може да потъва в шахтата. Щом стигне долния край, клапанът ще се затвори по сигнал отгоре. Така кесонът ще се изолира и прахът ще може да се изчерпи. Изглежда много просто, нали? Но не е. Съществуват около петдесет проблема, за които въобще не споменах. Например, когато кесонът се изпразни, той ще се опита да изплува на повърхността под действието на повдигаща сила от няколко тона. Главният инженер Лорънс е измислил хитра система от котви, за да го задържи. Естествено разбирате, че дори когато тръбата се изпразни от прах, все още ще имаме клинообразна пролука между долния й край и покрива на „Селена“. Не зная как възнамерява мистър Лорънс да се справи с това. И, моля ви, не ми изпращайте повече предложения. Вече получихме достатъчно недомислици, с които можем да се занимаваме цял живот. Това бутало… не е само теоретично. През последните дванадесет часа инженерите тук го конструираха, подложиха го на изпитания и то вече е в действие. Ако правилно разбирам знаците, които ми прави режисьорът, смятам, че сега ще ни пренесат в Морето на жаждата, за да видим какво става на платформата.
Временното студио в хотел „Рорис“ изчезна от милиони екрани и го замени кадър, който по-голямата част от човечеството вече познаваше.
Сега на платформата и до нея имаше три иглута с различни размери. Слънчевата светлина се отразяваше от блестящите им покрития и те приличаха на огромни капки живак. Един от скутерите беше паркиран до най-големия купол, другите два бяха на път — продължаваха да превозват съоръжения от Порт Рорис.
Кесонът се подаваше над морето като отвора на кладенец. Ръбът му се издигаше само на двадесет сантиметра над праха и отверстието изглеждаше твърде тясно, за да се промъкне през него човек. Наистина едва ли можеше да мине през него човек в скафандър, но решителната част от операцията щеше да се проведе без скафандри.
На редовни интервали в кладенеца потъваше цилиндрична кофа, която след няколко секунди се изтегляше на повърхността от малък, но мощен кран. При всяко изтегляне отвеждаха кофата встрани и изсипваха съдържанието й в морето. За миг над повърхността застиваше сив калпак прах, който после бавно се разпадаше и изчезваше напълно, преди следващата кофа да се подаде от кладенеца. Същински фокус под открито небе, който се наблюдаваше със затаен дъх. Той поясняваше на зрителите по-ефикасно от всяко описание всичко, което трябваше да се знае за Морето на жаждата.