Кофата правеше все по-дълги преходи, тъй като потъваше по-надълбоко в праха. И накрая настъпи мигът, когато се появи пълна само до половината и пътят към „Селена“ беше открит… с изключение на последното препятствие на дъното.
Глава двадесет и девета
— Все още не падаме духом — заяви Пат по микрофона, който бяха спуснали през въздухопровода. — Разбира се, доста се поизплашихме след второто потъване, когато загубихме връзка с вас, но сега сме сигурни, че скоро ще ни извадите. Чуваме как кофата изтребва праха и е прекрасно да знаем, че помощта е наблизо. Никога няма да забравим — прибави той леко смутен — усилията, които толкова хора положиха, за да ни помогнат, и каквото и да се случи, искаме да им благодарим. Уверени сме, че е направено всичко възможно. А сега ще предам микрофона, защото няколко души искат да изпратят съобщения. Ако не ни изневери щастието, това ще бъде последното предаване от „Селена“.
Когато подаде микрофона на мисис Уилиамз, осъзна, че би могъл да каже последната забележка с по-други думи. Можеше да се изтълкува по два начина. Но след като спасението им беше толкова близо, Пат отказваше да допусне възможността от нови усложнения. Изтърпяха толкова нещо, че сигурно нищо повече нямаше да им се случи.
В същото време съзнаваше, че последният стадий на операцията ще бъде най-критичен. След като главният инженер Лорънс им бе обяснил плана си, през последните няколко часа разискваха само по него. По общо съгласие бяха наложили вето върху летящите чинии и нямаше за какво друго да говорят.
Можеха да продължат с четенето, но някак си и „Шейн“, и „Портокалът и ябълката“ бяха загубили привлекателността си. Никой не беше способен да се съсредоточи върху друго, освен върху спасителните операции и новия живот, който ги очакваше, след като отново се присъединят към човечеството.
Внезапно над тях се разнесе тежък удар. Можеше да означава само едно — кофата е стигнала дъното на шахтата и кесонът е изпразнен от прах. Сега щяха да го съединят с едно от иглутата и да го напълнят с въздух.
Изтече повече от час, докато поставят съединенията и направят всички необходими изпитания. Специално измененото иглу модел „XIX“ с отверстие на пода едва побра подаващия се край на кесона и трябваше внимателно да се намести и надуе. Възможно беше животът на пътниците от „Селена“ и на хората, които се опитваха да ги спасят, да зависеше от доброто уплътнение.
Едва когато се успокои напълно, главният инженер Лорънс свали скафандъра и се приближи до зеещото отверстие. Той насочи един прожектор в шахтата и погледна в нея, стори му се, че води до безкрайността. Но до дъното имаше само седемнадесет метра. Дори и при слабото притегляне на Луната един предмет щеше да падне през това разстояние само за пет секунди.
Лорънс се обърна към помощниците си. Всеки от тях беше в скафандър, но с отворен шлем. Ако нещо се случеше, шлемовете можеха да се затворят за части от секундата и хората в скафандрите вероятно нямаше да пострадат. Но за Лорънс не съществуваше никаква надежда, нито за двадесет и двамата души в „Селена“.
— Знаете точно какво трябва да правите — каза той. — Ако се наложи бързо да изляза, всички заедно ще издърпате въжената стълба. Има ли въпроси?
Въпроси нямаше. Всичко беше предварително репетирано. Лорънс кимна на хората си, те в хор му пожелаха успех и той се спусна в шахтата.
Остави се да пада през цялото разстояние, като само забавяше скоростта, хващайки се за стълбата. На Луната подобно нещо беше напълно безопасно… или почти безопасно. Лорънс бе виждал хора да загиват само защото са забравили, че дори това гравитационно поле може да придаде смъртоносно ускорение за по-малко от десет секунди.
Неговото спускане му напомняше спускането на Алиса в Страната на чудесата (доколкото Керъл би могъл да се вдъхнови от пътешествията в космоса), но по пътя надолу се виждаха само голите бетонни стени, които бяха толкова близо, че Лорънс трябваше да присвива очи, за да съсредоточи погледа си върху тях. После с лек удар стигна дъното.
Приклекна върху малката метална платформа с формата и размерите на капак на корабен люк и внимателно я разгледа. Клапанът на капака, който бе отворен, докато буталото се спускаше през праха, пропускаше и около уплътнението се процеждаше тънка струйка сива пудра. Нямаше нищо опасно, но Лорънс се замисли неволно какво ли ще се случи, ако клапанът се отвори от налягането под него. С каква скорост ще се надигне прахът в шахтата, дали като вода в кладенец? Сигурно нямаше да е толкова бързо, колкото той можеше да се изкачи по стълбата…