Дежурният по транспорта се изкашля нервно.
— Искам да направя едно предложение — каза той на главния инженер. — Да повикаме „Лагранж“. Астрономите там горе могат да видят нещо.
— През нощта? — попита Дейвис скептично. — От петдесет хиляди километра височина?
— Лесно ще забележат кораба, ако прожекторите му продължават да светят. Заслужава да се опита.
— Превъзходна идея — одобри главният инженер. — Направете го веднага.
Той би трябвало сам да се сети и се замисли дали не е пропуснал и някои други възможности. Това не беше първият случай, когато биваше принуден да използува мозъка си срещу странния и красив свят, от чието очарование спираше дъхът, но който беше смъртоносен в пристъпите си на ярост. Луната никога нямаше да бъде опитомена като Земята и може би така беше по-добре. Защото именно привлекателността на недокоснатата дива природа и макар и далечния, но винаги съществуващ намек за опасност сега привличаха туристи и изследователи през космическите бездни. Той би предпочел да няма туристи, но те помагаха да се плаща заплатата му.
А сега трябваше да се готви за път. Може би всичко ще приключи благополучно и „Селена“ ще се появи, без да подозира каква паника е предизвикала. Но Лорънс не го вярваше и докато течаха минутите, опасенията му преминаха в увереност. Ще изчака още един час; след това ще отиде със суборбитална ракета в Порт Рорис и оттам ще се отправи в царството на очакващия го неприятел — Морето на жаждата.
Когато червеният сигнал за тревога стигна до „Лагранж“, докторът по физика Томъс Лоусън спеше дълбоко. Не му стана приятно, че го будят: макар когато живее в условията на безтегловност, човек да се нуждае само от два часа сън на денонощие, беше непочтено да го лишават и от тях. След това разбра съдържанието на съобщението и веднага се разсъни. Поне изглеждаше, че ще може да свърши нещо полезно.
Том Лоусън не беше щастлив от назначението си; искаше да се занимава с научни изследвания, а атмосферата на „Лагранж II“ го разсейваше. Балансиращ сякаш по въже, опънато между Земята и Луната, нещо възможно благодарение на едно малко известно последствие от Закона за привличането, спътникът представляваше астронавигационно „момиче за всичко“. Корабите, които минаваха в двете посоки, определяха местоположението си по него и го използуваха като ретранслатор — макар да не беше верен слухът, че спират там, за да си взимат пощата. „Лагранж“ беше също релейна станция за всички радиопредавания от лунната повърхност, тъй като под него се простираше цялата страна на Луната, обърната към Земята.
Телескопът с диаметър сто сантиметра беше предназначен да разглежда обекти, отдалечени милиарди пъти повече от Луната, но отлично подхождаше за тази задача. От толкова близо дори при малко увеличение гледката беше превъзходна. На Том му се струваше, че виси в космоса точно над Морето на дъждовете и гледа надолу към назъбените върхове на Апенините, блеснали в утринната светлина. Въпреки че слабо познаваше географията на Луната, той различи от пръв поглед кратерите Архимед, Платон, Арнстилий и Евдоксий, тъмния белег на Алпийската долина и самотната пирамида на Пико, която хвърляше дългата си сянка върху равнината.
Но осветеният район не го интересуваше; това, което търсеше, се намираше в затъмненото полукълбо, където Слънцето още не беше изгряло. В известно отношение това щеше да улесни задачата му. Сред мрака лесно ще се забележи светлина дори от джобно фенерче. Той провери координатите по картата и натисна контролните бутони. Пламналите планини изчезнаха от погледа му и остана само пълен мрак, а той се взря в лунната нощ, погълнала двадесетина мъже и жени.
Отначало не виждаше нищо — никаква светлина не изпращаше бляскащи призиви към звездите. Когато очите му свикнаха, установи, че повърхността под него не беше напълно тъмна. Тя блестеше в прозрачна фосфоресценция, окъпана от земната светлина. Колкото повече се взираше, толкова повече подробности различаваше.
Планините на изток от Залива на дъгата очакваха скоро да ги достигне утрото. А там… Господи, каква беше тази звезда, която блещукаше сред мрака? Но породената надежда веднага замря. Това бяха само светлините на Порт Рорис, където хората с нетърпение очакваха резултатите от неговия оглед.
След няколко минути той се убеди, че визуалното търсене е безполезно. Нямаше и най-малката възможност да види обект, не по-голям от автобус, сред слабо осветения пейзаж. През деня щеше да е по-различно; би могъл да открие веднага „Селена“ по дългата сянка, която хвърляше върху морето. Човешкото око не беше достатъчно чувствително за подобно изследване от петдесет хиляди километра разстояние на светлината от залязващата Земя.