След няколко секунди щеше да започне да се втвърдява под действието на впръсквания заедно с него катализатор. Лорънс погледна часовника си. След пет минути пяната щеше да се втвърди като скала, но с пори като пемза. Нямаше възможност повече прах да нахлуе в тази част на корпуса, а намиращият се там щеше да бъде замразен.
Не съществуваше начин да се съкратят тези пет минути. Успехът зависеше от това пяната да достигне определена плътност. Ако неговият разчет на времето и разположението беше погрешен или ако химиците в базата бяха сбъркали, хората на „Селена“ можеха да се смятат за загинали.
Докато чакаше, Лорънс почисти шахтата и изпрати всички съоръжения на повърхността. Скоро на дъното остана само той без никакви инструменти. Дори Морис Спенсър да вкараше контрабандно камерата си в това тясно пространство — а той би подписал дори договор с дявола, за да го направи, — зрителите не биха отгатнали следващия ход на Лорънс.
Още по-изненадани щяха да останат, когато в шахтата бавно спуснаха нещо, което приличаше на детски обръч. Но това не беше играчка, а ключ за „Селена“.
Сюзън бе събрала пътниците в носовата, значително по-издигната част на кабината. Те стояха там притиснати, гледаха тревожно тавана и напрягаха слух да доловят някакви обнадеждващи звуци.
Пат помисли, че точно сега се нуждаят от окуражаване. Всъщност на него му беше необходима повече храброст, отколкото на другите, защото само той знаеше (освен ако Ханстен или Макензи се досещаха) действителните размери на надвисналата опасност.
Пожарът представляваше голяма опасност и щеше да ги убие, ако проникнеше в кабината. Но той се придвижваше бавно и можеха да се борят с него, макар и само за кратко време. Но бяха безсилни срещу експлозията.
Защото „Селена“ беше истинска бомба, а фитилът й вече гореше. Натрупаната енергия в захранващите двигателите елементи се превръщаше в топлина, по нямаше да експлодира. За съжаление положението с резервоарите за течен кислород не беше същото…
В тях вероятно още имаше много литри от студения, бурно реагиращ елемент. Когато нарастващата топлина пробиеше тези резервоари, щеше да се получи физически и химически взрив. Слаб несъмнено — равен на няколкостотин килограма тринитротолуол. Но това щеше да е достатъчно, за да разкъса корпуса на „Селена“.
Пат не сметна за необходимо да го споменава на Ханстен, който издигаше барикадата. Той отвинтваше седалките от предните редици в кабината и ги натикваше между последната редица и вратата на тоалетната. Комодорът сякаш се подготвяше за нахлуване, а не за пожар и всъщност беше точно така. Поради характера си пожарът не можеше да се разпростре извън енергийното отделение, но веднага щом стените му се пропукаха и накрая се събореха, през тях щеше да нахлуе прах.
— Комодоре — обади се Пат, — докато се занимаваме с барикадата, аз ще подготвя пътниците. Не бива двадесет души едновременно да се втурнат навън.
На всяка цена трябваше да се избегне тази опасна възможност. Но дори в тяхното дисциплинирано общество беше трудно да не се допусне паника, след като единственият начин да се избегне бързо приближаващата се смъртна опасност щеше да бъде тесният проход.
Пат отиде в предната част на кабината. На Земята това би представлявало стръмно изкачване, но при тукашните условия тридесетградусовият наклон едва се забелязваше. Той огледа тревожните лица, наредени пред него, и каза:
— Много скоро ще излезем от кораба. Когато пробият покрива, ще спуснат въжена стълба. Най-напред ще минат жените, а след тях мъжете, по азбучен ред. Не се опитвайте да използувате краката си. Спомнете си колко малко тежите на Луната и се изкачвайте колкото може по-бързо с ръце. Но не притеснявайте човека пред вас. Ще разполагаме с достатъчно време и само за няколко секунди ще стигнете до повърхността. Сюзън, моля те, подреди всички. Хардинг, Брайън, Йохансон, Берът, моля ви да сте готови както преди. Може да ни потрябва помощта ви…
Той не успя да завърши изречението. Откъм задната част на кабината се разнесе шум от приглушена експлозия — нищо забележително, спукването на хартиена кесия би издало същия звук. Но това означаваше, че преградата се бе съборила, докато таванът за нещастие все още оставаше цял.