От другата страна на корпуса Лорънс постави обръча плътно върху покрива и се зае да го закрепва с бързо съхнещ цимент. По размери обръчът беше почти еднакъв с малкия кладенец, в който Лорънс бе приклекнал. Стигаше на няколко сантиметра от страничните стени. Макар да не съществуваше никаква опасност, Лорънс работеше изключително предпазливо. Не бе свикнал с безцеремонното отношение към експлозивите, типично за хората, които работеха и живееха с тях.
Кръговият взрив, който закрепваше, беше съвсем обикновен и не представляваше никакъв проблем. Той щеше да пробие отвор с желаната широчина, като за хилядна от секундата щеше да свърши работата, която би продължила четвърт час, ако се използуваше електрически трион. Отначало Лорънс възнамеряваше да си послужи с такъв уред, но сега остана доволен, че е променил намерението си. Едва ли разполагаше с четвърт час.
Докато чакаше да се втвърди циментът, той се увери в това.
— Пожарът е проникнал в кабината! — викна някакъв глас отгоре.
Лорънс погледна часовника си. За миг му се стори, че секундната стрелка стои неподвижно, но това беше илюзия, която бе изживявал неведнъж. Часовникът не беше спрял. Само както винаги времето не течеше с желаната от него скорост. До този миг бе отминавало прекалено бързо, а сега, разбира се, едва се мъкнеше.
Циментът щеше да се втвърди като скала след около тридесет секунди. По-добре беше да го остави малко повече, отколкото да възпламени взрива, докато още не се е втвърдил.
Без да бърза, Лорънс се заизкачва по въжената стълба, като държеше проводниците на детонатора. Разчетът на времето беше точен. Когато излезе от шахтата — оставаха още десет секунди.
— Съобщете им, че започваме да отброяваме до десет — каза той.
Когато Пат се втурна надолу да помага на комодора, макар да не знаеше точно какво може да направи, чу Сю да чете със спокоен глас:
— Мис Морли, мисис Уилиамз, мисис Шустър…
По ирония на съдбата мис Морли отново щеше да бъде първа, сега заради азбучния ред. Този път нямаше от какво да се оплаче.
Тогава през главата му мина друга ужасяваща мисъл. Ами ако мисис Шустър се заклещи в тунела и прегради изхода! Но не можеха да я оставят последна. Не, ще мине спокойно. Тя бе решаващ фактор при конструирането на тръбата, оттогава бе отслабнала с няколко килограма…
На пръв поглед вратата на тоалетната все още издържаше. Всъщност единственият признак, че се бе случило нещо, беше малката струйка дим, която се процеждаше покрай пантите. За миг Пат изпита облекчение. Вероятно огънят нямаше да прогори двойната врата от стъклено влакно още половин час, а много преди това…
Нещо загъделичка босите му стъпала. Той се дръпна несъзнателно, преди да се запита: „Какво е това?“
Погледна надолу. Въпреки че очите му бяха привикнали със слабото аварийно осветление, измина известно време, преди да разбере, че призрачният сив поток се изливаше под барикадираната врата и че плоскостите и вече се издуваха навътре под налягането на тонове прах. Само след минути щяха да се пръснат, но дори и да издържаха, едва ли щеше да има някаква разлика. Мълчаливият, зловещ прилив бе достигнал до глезените му.
Пат не се опита да се отмести или да заговори комодора, който също така неподвижно стоеше на сантиметри от него. За пръв път през живота си (а може би и за последен) бе обзет от пристъп на омраза. В този миг, когато милиони сухи и нежни пипала лазеха по босите му крака, на Пат му се стори, че Морето на жаждата е съзнателно, злобно същество, което си играе с тях като котка с мишки.
„Всеки път — помисли Пат, — когато смятаме, че сме се справили с положението, то ни поднася нова изненада. През цялото време ни оставаше малка надежда, а сега, изглежда, се е уморило от играта и вече не го забавляваме. Може би все пак Редли е прав…“
Увисналият от въздухопровода високоговорител разбуди Пат от мрачните му размишления.
— Готови сме! — извикаха отгоре. — Съберете се в задната част на кабината и скрийте лицата си. Ще започна да отброявам до десет.
— Десет…
„Вече сме стигнали края — помисли Пат. — Не ни остава толкова време. А дори и по-малко.“
— Девет.
„Обзалагам се, че нищо няма да излезе. Морето няма да разреши, ако сметне, че съществува възможност да се спасим.“
— Осем.
„Жалко за всички усилия. Толкова хора се убиха от работа, за да ни помогнат. Заслужаваха повече щастие.“
— Седем.
„Седем се смята за щастливо число, нали? Може би все пак ще се спасим. Поне някои от нас.“
— Шест.