„Хайде да си представяме. Няма да ни навреди. Да предположим… че ще са необходими петнадесет секунди да се пробие…“
— Пет.
„… и, разбира се, да спуснат стълбата… Вероятно са я изтеглили за по-сигурно…“
— Четири.
„… и ако предположим, че по един човек се измъква на всеки три секунди, да допуснем пет за по-сигурно…“
— Три.
„… значи, пет по двадесет и две, а това прави хиляда и… не, смешно, но съм забравил елементарните аритметични правила…“
— Две.
„… да кажем, сто и няколко секунди, а това прави около две минути, достатъчно време проклетите цистерни да избухнат и да ни отправят на оня свят…“
— Едно.
„Едно! А дори не съм закрил лицето си, може би трябва да легна на пода, дори и да се нагълтам с тоя мръсен, проклет прах…“
Разнесе се внезапен, рязък трясък и полъхна струя въздух, нищо повече. Развръзката беше разочароваща, но специалистите си знаеха добре работата, както е изключително желателно за специалисти по взривяване. Енергията на заряда беше точно изчислена и фокусирана. Остана едва колкото да прочертае вълни по праха, залял почти половината под на кабината.
Времето сякаш замръзна. Цял век не се случи нищо. После стана някакво бавно и прекрасно чудо, от което спря дъхът им, защото беше толкова неочаквано, макар и ако се замислеха, в него да нямаше нищо тайнствено.
Сред червеникавите сенки на тавана се появи пръстен от блестящо бяла светлина. Тя бавно се засили и внезапно се разшири в пълен и равномерен кръг, когато част от тавана падна. Светлината, която нахлу, беше само от една тлееща лампа на двадесет метра над тях, но на очите, които с часове бяха гледали само червеникавия полумрак, тя се стори по-величествена от слънчев изгрев.
Стълбата се показа почти веднага, след като отрязаният кръг от тавана удари в пода. Мис Морли, застанала на старт като спринтьор, се втурна веднага. Само след секунда мисис Уилиамз я последва. Мисис Шустър се придвижи малко по-бавно, но все пак със скорост, от която никой не би могъл да се оплаче. Заприлича им на затъмнение. Отново настана мрак, сякаш след като бяха зърнали за миг утрото, нощта се бе завърнала още по-тъмна.
Започнаха да излизат мъжете — пръв Балдур, вероятно благославящ името си. В кабината оставаха дванадесетина души, когато барикадираната врата се откъсна от пантите и лавината се втурна напред.
Първата вълна прах настигна Пат в средата на кабината. Макар да беше лек и неосезаем, прахът забави движенията му и му се стори, че се опитва да гази в лепило. За щастие влажният и тежък въздух бе отнел малко от силата на праха, в противен случай той щеше да изпълни кабината със задушаващ облак. Пат кихна, закашля се и беше полузаслепен, но продължаваше да диша.
Сред полумрака чуваше Сю да брои.
— Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет, деветнадесет…
Тя изпращаше пътниците към спасението. Пат смяташе, че тя ще излезе с другите жени, но Сю продължаваше да стои в кабината и да се грижи за поверените й пътници. Докато се бореше с лепнещото вещество, което бе достигнало почти до кръста му, той бе обзет от толкова силна обич към Сюзън, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. Вече не изпитваше никакви съмнения. Истинската любов представляваше идеално съчетание от влечение и нежност. Първото го изпитваше отдавна, а второто сега го обзе с пълна сила.
— Двадесет… ваш ред е, комодоре… бързо!
— По дяволите, Сюзън — отвърна комодорът. — Качвайте се!
Пат не видя какво стана — все още беше полузаслепен от праха и мрака, — но предположи, че комодорът буквално е изтикал Сю през покрива. Нито възрастта му, нито годините, прекарани в космоса, го бяха лишили от земните му сили.
— Тук ли сте, Пат? — извика той. — Аз съм на стълбата.
— Не ме чакайте… идвам.
По-лесно беше да се каже, отколкото да се изпълни. Сякаш милиони меки, но решителни пръсти го ловяха и дърпаха назад в надигащия се прилив. Хвана се за една облегалка, почти потънала под праха, и се изтегли към примамващата светлина.
Нещо го удари в лицето. Той инстинктивно посегна да го отстрани и разбра, че е краят на стълбата. Напрегна всички сили и бавно, с нежелание Морето на жаждата го пусна.
Преди да влезе в шахтата, огледа за последен път кабината. Цялата задна част бе потънала в сивия прилив. Изглеждаше неестествено и още по-зловещо, че прахът се надигаше напълно хоризонтално, без никаква гънка по повърхността. На един метър от него — Пат знаеше, че ще го помни цял живот, макар да не разбираше защо — самотна картонена чаша плаваше лениво върху надигащия се прах, също като кораб-играчка по гладко езеро. След няколко минути щеше да стигне до тавана и щеше да потъне, но засега храбро се бореше с праха.