Не прекратяваше борбата и аварийното осветление. Лампите щяха да светят още дни наред, дори и след като всяка от тях бъдеше обгърната от пълен мрак.
Намираше се вече в слабо осветената шахта. Катереше се с пределната бързина, която допускаха мускулите му, но не можа да настигне комодора. Когато Ханстен излезе от устието на шахтата, отгоре внезапно нахлу заслепяваща светлина и Пат неволно погледна надолу, за да предпази очите си от блясъка. Прахът бързо се надигаше след него, беше все така гладък, безмълвен и… безмилостен.
После Пат възседна ниския ръб на кесона в средата на претъпканото до невероятност иглу. Около него в различни степени на изтощение и раздърпаност стояха спътниците му. Помагаха им четирима души в скафандри и един мъж без скафандър, за когото Пат предположи, че е главният инженер Лорънс. Колко странно да видиш ново лице след толкова дни…
— Всички ли излязоха? — попита загрижено Лорънс.
— Да — отговори Пат. — Аз съм последният. — После прибави: — Поне така мисля. — Защото разбра, че сред мрака и бъркотията някой можеше и да е останал. Ами ако Редли е решил да не се връща в Нова Зеландия, за да не понесе отговорността за постъпките си…
Не, и той беше тук с останалите. Пат тъкмо започна да брои хората, когато пластмасовият под внезапно подскочи и от отворената шахта излетя равен кръг от прах, удари се в тавана, отскочи и се разпадна, преди някой да помръдне.
— Какво беше това, дявол да го вземе? — удиви се Лорънс.
— Кислородните резервоари — отвърна Пат. — Добрият стар автобус… издържа колкото трябваше.
И после за свой ужас капитанът на „Селена“ безпомощно се разплака.
Глава тридесет и първа
— Все пак не смятам, че тия знамена са добра идея — каза Пат, когато корабът потегли от Порт Рорис. — Изглеждат толкова неестествени, когато знаеш, че са във вакуум.
Но трябваше да признае, че илюзията бе превъзходна, защото редиците флагове около зданието на пристанището се развяваха от несъществуващ вятър. Всичко вършеха пружини и електромотори и объркваха телевизионните зрители на Земята.
Днешният ден беше голям празник за Порт Рорис, а и за цялата Луна. Искаше му се Сю да присъствува, но тя едва ли беше в подходяща форма за такова пътуване. И то в буквален смисъл. Когато сутринта го целуна за довиждане, тя му каза:
— Не разбирам как жените на Земята въобще раждат. Представи си да се разхождат с тая тежест при шест пъти по-силно притегляне.
Пат отклони мислите си от бъдещия член на семейството му и включи на пълен ход „Селена II“. Когато сивите параболи прах, подобни на едноцветни дъги, се извисиха сред слънчевия блясък, от кабината зад него се раздадоха възклицанията на тридесет и двамата пътници. Първият рейс се извършваше на дневна светлина, пътниците щяха да изпуснат магическата фосфоресценция на морето, нощния пробег по пролома към Кратерното езеро, зеленикавото величие на неподвижната Земя. Но новостта и възбудата от пътуването представляваха не по-малка привлекателност. Благодарение на нещастната съдба на предшественицата си „Селена II“ беше един от най-известните кораби в Слънчевата система.
Това доказваше старата поговорка, че не съществува лоша реклама. Предварителните резервации прииждаха и директорът на Туристическата компания бе доволен, че събра кураж да настои за повече пътнически места. Най-напред трябваше да води борба, за да получи въобще нов кораб. „Парен каша духа“ — бе казал главният администратор Олсен и се бе предал едва когато отец Фераро и Отделът по геофизика доказаха без никакво съмнение, че морето няма да се развълнува през следващите милион години.
— Дръж същия курс — нареди Пат на втория пилот. — Аз ще поговоря с пътниците.
Беше все още достатъчно млад и суетен, за да изпита удоволствие от възхитените погледи, които му хвърляха пътниците, когато се отправи през кабината. Всеки пътник на борда сигурно бе чел за него или го бе виждал по телевизията. Всъщност самото присъствие на тези хора представляваше израз на гласуваното му пълно доверие. Пат знаеше много добре, че и други споделяха заслугата му, но не проявяваше фалшива скромност по отношение ролята, която бе играл през последните часове на „Селена I“. Най-ценното му притежание беше малък златен модел на кораба, сватбен подарък за мистър и мисис Харис с надпис: „От всички участници в последното пътешествие с искрена признателност“. Тази признателност му стигаше, той не се нуждаеше от друго.