— Добре — каза Лъки, — всичко е наред.
Лицето на Бигман веднага светна и той отново погледна надолу. Падането с постоянна скорост не беше съвсем като свободното падане в космоса, където всичко наоколо изглежда неподвижно. Един космически кораб може да се движи със скорост стотици хиляди мили в час и въпреки това човек има чувството, че около него всичко е неподвижно. Далечните звезди никога не променят положението си.
Тук обаче чувството за движение беше навсякъде.
Светлините, отворите и различните приспособления, подредени до стените на коридора, минаваха светкавично покрай тях.
В космоса човек предполага, че няма „горе“ и „долу“. Тук също нямаше, но това изглеждаше невярно. Докато Бигман гледаше „надолу“ към стъпалата си, посоката бе сякаш „долу“ и всичко бе наред, но щом погледнеше нагоре, тутакси получаваше усещането, че „горе“ е всъщност „долу“, а той стои с главата „надолу“ и пада „нагоре“. Бигман бързо погледна отново към стъпалата си, за да се освободи от това усещане.
— Не се навеждайте твърде много напред, Бигман — предупреди го лейтенантът. — Аграв ви държи в права линия по посока на падането, но ако се наведете твърде много, ще започнете да се премятате презглава.
Бигман се изправи.
— Премятането не е особено опасно — продължи лейтенантът. — Всеки, свикнал с аграв, може отново да се изправи. За начинаещите обаче би било трудно. Сега ще започнем да намаляваме скоростта. Завъртете копчето към минуса, някъде към минус пет, и го оставете в това положение.
Докато говореше, той забави движението си и премина над тях. Стъпалата му се люлееха на равнището на очите на Бигман. Последният завъртя копчето, опитвайки се отчаяно да се изравни с лейтенанта. Докато забавяше движението си, „горе“ и „долу“ станаха определени, но по погрешен начин. Той стоеше на главата си.
— Хей, кръвта ми отиде в главата! — извика той.
— Отстрани по стената на коридора има опори — каза лейтенантът. — Закачете някоя с пръстите на краката си и после бързо се оттласнете.
Невски направи това, което каза, и главата и стъпалата му смениха местата си. После се преметна още няколко пъти и като удари бързо с ръка по стената, спря окончателно. Лъки направи същото. И Бигман, размахвайки късите си крака, успя накрая да закачи една опора. Преметна се рязко и закачи малко повече стената с лакът, но успя да застане правилно. Най-после отново бе с главата нагоре. Вече не падаше, а се издигаше, сякаш бе изстрелян от оръдие, и се издигаше все по-бавно срещу гравитацията, но все пак бе с главата нагоре.
Докато се движеха с бавно пълзене, Бигман гледаше разтревожен стъпалата си и си мислеше: „Ще започнем отново да падаме.“ Внезапно коридорът му заприлича на безкрайно дълбок кладенец и стомахът му се сви. Но се чу гласът на лейтенанта: „Нагласете копчето на нула“ — и веднага скоростта им спря да намалява. Сега се движеха нагоре като в бавен, плавно движещ се асансьор, докато стигнаха до една пресечка, на която лейтенантът се улови със стъпалото за една опора и спря.
— Инженерските квартири, господа — обяви той.
— И делегация за посрещането — добави тихо Лъки, защото в коридора ги чакаха най-малко петдесет души. — Вие споменахте, лейтенанте, че те обичат да играят грубо и може би точно това искат сега.
Той решително пристъпи в коридора. Бигман, с разширени от вълнение ноздри и благодарен, че се намира на твърда земя под действието на постоянен псевдограв, стисна здраво аквариума с В-жабата и тръгна по петите на Лъки с лице към чакащите ги работници от Юпитер-9.
4. ПОСВЕЩАВАНЕТО
Лейтенант Невски постави ръка върху дръжката на бластера и се опита да придаде на гласа си по-авторитетен тон.
— Какво правите тук? — попита той.
Сред тълпата се разнесе леко мърморене, но, общо взето, мъжете си мълчаха. Очите им бяха обърнати към стоящия най-отпред, сякаш го чакаха да заговори.
Предводителят им се усмихваше, а лицето му се беше набръчкало в изражение на очевидно доброжелателство. Правата му коса, разделена по средата на път, имаше светлооранжев оттенък. Скулите му бяха широки и дъвчеше дъвка. Облеклото му бе от синтетично влакно, както и на останалите, но се отличаваше от тяхното по големите месингови копчета, с които бяха украсени ризата (четири отпред и по едно на двата й джоба) и панталоните му (по четири надолу от двете страни) — всичко четиринадесет. Те, изглежда, нямаха никакво предназначение и бяха само за украшение.
— И така, Съмърс — обърна се към него лейтенантът, — какво правят хората тук?