Дишайки тежко, той достигна стената и леко и безшумно постави едната си ръка върху електрическия ключ. Светлината в стаята внезапно угасна и всичко потъна в дълбока тъмнина.
Бигман си спомни посоката, в която се намираше столът на Норич и вдигна фенерчето. Чу едно приглушено тупване, последвано от изненадания вик на Норич, който попита малко недоволно:
— Защо угасихте светлината, Бигман?
— Всичко е ясно! — извика победоносно Бигман и освети с лъча на фенерчето широкото лице на Норич. — Ти, шпионино, изобщо не си сляп!
9. АГРАВ-КОРАБЪТ
— Не зная какво правите — извика Норич, — но, за бога, човече, не правете резки движения, иначе Мът ще скочи върху вас!
— Вие знаете точно какво правя — каза Бигман, — защото виждате достатъчно добре, че вадя игления пистолет, а, мисля, сте чували, че стрелям безпогрешно.
— Да не пострада Мът, моля ви!
Бигман беше изненадан от внезапната мъка в гласа на Норич. Затова каза:
— Тогава го успокойте, а после ще вървим. Така никой няма да пострада. Ще отидем при Лъки, а ако срещнем някого в коридора, не казвайте нищо друго освен „Добър ден“. Нали разбирате, ще бъда съвсем близо до вас.
— Не мога да тръгна без Мът — каза Норич.
— Разбира се, че можете — възрази Бигман. — Отиваме само на пет крачки по коридора. Дори наистина да сте сляп, вие, който можете да правите триди и какво ли не, ще се справите.
При звука от отварянето на вратата Лъки свали апарата от главата си.
— Добър ден, Норич — поздрави той. — Къде е Мът?
— Мът е в стаята му — заговори Бигман, преди другият да успее да отвърне, — а Норич изобщо не се нуждае от него. Марсиански пясъци, Лъки! Той вижда не по-зле от нас!
— Какво?!
— Вашият приятел много греши, мистър Стар. Искам да кажа…
— Мълчете! — отсече Бигман. — Ще говоря аз, а после, когато бъдете поканен, можете да кажете някоя и друга дума.
Лъки скръсти ръце.
— Ако не възразявате, мистър Норич, аз бих желал да чуя какво има предвид Бигман — каза Лъки. — А междувременно, Бигман, прибери игления пистолет.
Бигман направи гримаса, но го прибра.
— Слушай, Лъки, аз подозирах това приятелче още от самото начало. Тези негови триди ме накараха да се замисля. Прекалено умело играеше ролята си. Веднага се усъмних, че може да е шпионин.
— За втори път ме наричате шпионин! — извика Норич. — Няма да търпя това!
— Слушай, Лъки — продължи Бигман, без да обръща внимание на вика на Норич, — хитро е да имаш за шпионин човек, когото всички смятат за слепец. Може да вижда ужасно много от нещата, които никой не би си помислил, че вижда. Хората не биха се прикривали. Нищо не биха крили от него. Той би могъл да се взира право в някой важен документ, а те ще си мислят: „Горкият Норич, та той не може да вижда!“ Още по-вероятно е тази мисъл изобщо да не мине през главите им. Марсиански пясъци, това би бил един съвършен план!
С всеки изминал миг Норич все повече се изумяваше.
— Но аз наистина съм сляп. Ако ви смущават тридите или шахът, нали обясних…
— О, разбира се, че обяснихте — каза презрително Бигман. — Повтаряли сте тези обяснения години наред. Откъде накъде седите сам в стаята си на запалена светлина? Лъки, когато влязох в стаята му преди около половин час, осветлението беше включено. Не го включи заради мен. Ключът беше твърде далеч от мястото, където седеше. Защо?
— Защо не? — отвърна Норич. — За мен няма разлика дали е включено, или не, така че то може да бъде включено докато съм буден заради тези, които биха ме посетили като вас.
— Добре — каза Бигман. — Това показва, че той може да измисли обяснение за всичко: как играе шах, как разпознава фигурите, всичко. Веднъж почти забрави, че се преструва на сляп. Изпусна една от шахматните фигури и се наведе да я вдигне, но изведнъж си спомни, че е сляп, и ме помоли да направя това вместо него.
— Обикновено — каза Норич — разбирам по звука къде пада нещо, но тази фигура се търкулна.
— Продължавайте — подкани го Бигман. — Обяснявайте. Това обаче няма да ви помогне, защото има едно нещо, което не можете да обясните. Лъки, аз имах намерение да го изпитам. Смятах да угася светлината и после да светна с фенерчето в очите му. Ако не беше сляп, положително щеше да скочи или поне да затвори очи. Бях сигурен, че ще го хвана. Но не бе необходимо да стигам чак дотам. Щом загасих светлината, бедното приятелче забрави, че е сляп, и попита: „Защо загаси светлината?“… Как разбра, че съм я загасил, Лъки? Как разбра?
— Но… — започна Норич.