— Да. Марсиански пясъци, много правят за Норич! Този кучешки скафандър е много специален. Наблюдавах как го слагаха на кучето, докато ти не изпускаше от очи кацането. Провериха дали кучето ще може да чува заповедите, за да им се подчинява, и дали ще допусне Норич да го използува, след като самият той облече скафандър. Явно всичко е било наред.
Лъки кимна. Някакъв подтик го накара бързо да се придвижи към Норич. Гравитацията на Йо беше съвсем малко по-силна от тази на Луната и двамата с Бигман се справяха добре с нея.
Няколко дълги отмерени крачки свършиха работа.
— Норич — повика го Лъки, преминавайки на неговата дължина на вълната.
Човек, разбира се, не може да различи посоката на звука, приеман с шлемофон, и Норич безпомощно се заозърта със слепите си очи.
— Кой е? — попита той.
— Лъки Стар — отвърна Лъки. Той се беше приближил до слепеца и през визьора на шлема му ясно различи радостното изражение на лицето му. — Щастлив ли сте, че сте тук?
— Щастлив ли? И така може да се каже. Много ли е красив Юпитер?
— Много. Искате ли да ви го опиша?
— Не, не е необходимо. Виждал съм го през телескоп, когато… когато имах очи, а сега го виждам в съзнанието си. Това е точно както… Не зная дали ще мога да се изразя така, че да ме разберете. Ние сме от малцината, стъпващи за пръв път на един нов свят. Съзнавате ли каква особена група прави това от нас?
Той се пресегна, за да погали главата на Мът, но, разбира се, срещна само метала на шлема му. През издутия визьор Лъки виждаше изплезения език на кучето и неспокойните му, непрестанно движещи се насам-натам очи, сякаш беше обезпокоено от странната обстановка или от присъствието на гласа на господаря му, без до него да върви познатото тяло.
— Бедният Мът — каза тихо Норич. — Слабата гравитация съвсем го е объркала. Няма да го държа още дълго навън. — След което повтори още по-развълнувано: — Помислете за трилионите човешки същества в Галактиката. Помислете колко малко от тях са имали щастието да стъпят първи на един свят! Човек знае почти всички по име: Яновски и Стърлинг бяха първите хора на Луната, Чинг — първият човек на Марс, Лабъл и Смит — на Венера. Пребройте ги. Пребройте дори хората, стъпили на всички астероиди и всички планети извън Слънчевата система. Пресметнете общия брой и ще видите колко са малко. И ние сме сред това малцинство. — Норич разпери ръце, сякаш се готвеше да прегърне целия спътник. — И това дължа на Съмърс. Когато той изнамери нова техника за производството на оловните точкови контакти (макар да става дума само за един ротор, това спести два милиона долара и една година време, а Съмърс дори не е опитен механик), предложиха му да бъде включен в групата като награда. А знаете ли какво каза той? Той каза, че аз заслужавам тази чест повече от него. Отвърнаха му, разбира се, че аз съм сляп, но той им напомни от какво бях ослепял и добави, че няма да тръгне без мен. Така взеха и двама ни. Зная, че вие с Бигман нямате високо мнение за Съмърс, но когато мисля за него, аз винаги си спомням какво направи за мене.
— На работа, мъже — прозвуча във всички шлемове гласът на командира. — Юпитер няма да избяга. Ще го гледате по-късно.
Разтоварваха кораба часове наред — сглобяваха апаратура, издигаха хангари. Направиха временно въздухонепроницаемо помещение, снабдявано с кислород, което да служи като седалище извън кораба.
Обаче не можеше да се заповяда на хората да не наблюдават необикновеното небе. Тъкмо тогава и другите три главни спътника на Юпитер бяха на небето.
Европа беше най-близо, по размери голяма почти колкото Луната. Виждаше се като сърп близо до източния хоризонт. Ганимед, който изглеждаше още по-малък, беше по-близо до зенита, във втората си четвърт. Калисто, голям колкото една четвърт от Луната, се гушеше до Юпитер и подобно на него беше във фаза две трети. И трите спътника, взети заедно, не даваха и една четвърт от светлината на Луната при пълнолуние и бяха почти незабележими в присъствието на Юпитер.
Точно това каза Бигман.
Лъки, който, замислен, беше изследвал източния хоризонт, погледна малкия си марсиански приятел.
— Мислиш, че нищо не може да надмине Юпитер, така ли? — попита го той.
— На това място не — отвърна решително Бигман.
— Тогава продължавай да наблюдаваш.
В рядката атмосфера на Йо не можеше и дума да става за полумрак или за някакво предупреждение. Върху покритата със скреж най-горна линия на планинския хребет на ниските хълмове пробяга диамантена искра и седем секунди по-късно Слънцето се изтърколи на хоризонта. Беше като мъничък бисер, ослепително бяло кръгче, което излъчваше многократно по-силна светлина от гигантския Юпитер.