13. ПАДАНЕ!
Без да обръща внимание на опасността, Лъки скочи в реката и леко се понесе надолу под действието на слабото притегляне на Йо. Ядосваше се на бавното падане, на Бигман, за детинските му прищевки, които така внезапно го бяха завладели, и на себе си, че не го бе спрял навреме.
При цопването му в потока високо във въздуха полетяха пръски амоняк и паднаха обратно с изненадваща бързина. Рядката атмосфера на Йо не можеше да задържи малките капчици дори при така слабата гравитация.
Не усещаше да се задържа на повърхността на реката. Пък и не го бе очаквал. Течният амоняк е с по-малка плътност от водата и с по-малка подемна сила. Силата на течението също не беше голяма при слабото притегляне на Йо. Ако маркучът за въздух на Бигман не се беше повредил, той лесно щеше да излезе от реката през каквито и да е преспи, които може да са я затрупали.
А сега…
Лъки яростно загребваше и се носеше по течението. Някъде напред малкият марсианец сигурно с последни сили се бореше с отровния амоняк. Ако маркучът се беше разкъсал доста или дупката се беше уголемила, та да позволи проникването на течния амоняк, Лъки щеше да пристигне твърде късно.
А може би вече беше твърде късно? При тази мисъл гърдите му се свиха и той замря.
Край Лъки светкавично се промъкна нещо, което се гмуркаше сред амонячните пръски. Изчезна, като остави след себе си тунел, в който амонякът бавно нахлу.
— Панър? — каза колебливо Лъки.
— Тук съм — отвърна Панър, който бе зад него и го докосна по рамото. — Това беше Мът. Той дотича, когато извикахте. И двамата бяхме на неговата дължина на вълната.
Лъки и Панър напредваха бавно в амоняка по следата на кучето. Срещнаха го да се връща.
— Намерил е Бигман! — извика нетърпеливо Лъки. Отпуснатите ръце на Бигман бяха обхванали долната част от кучешкия скафандър и въпреки че това спъваше движението на Мът, слабата гравитация му бе позволила да измине значително разстояние, използувайки само мускулите на предните си лапи.
Когато Лъки се наведе да подхване Бигман, мъчително вкопчилият се дребен марсианец се пусна и падна. Лъки го измъкна и го повдигна. Нямаше време да проверява какво точно е станало и да приказва. Можеше да направи само едно нещо: отвори докрай кислородния вентил на Бигман, сложи марсианеца на гърба си и хукна към кораба. Гравитацията на Йо беше слаба, но при все това той никога през живота си не бе тичал така безразсъдно. Лъки с такава скорост се отблъскваше от повърхността, щом я докоснеше след всяка припряна хоризонтална крачка, че се получаваше нещо като ниско летене. Мът възбудено го следваше по петите, а Панър пъхтеше най-отзад.
Още докато тичаше, Лъки използува общата дължина на вълната, за да съобщи на другите да приготвят едно от херметичните помещения.
Влетя вътре с почти същата скорост. Вратата зад него се затвори и в помещението започна да приижда допълнителен въздух под налягане, заради времето, докато вратата е била отворена.
Със светкавична бързина Лъки откопча шлема на Бигман и после малко по-бавно свали и останалата част от скафандъра. След това провери дали сърцето му бие и с облекчение откри, че всичко е наред. Херметичното помещение беше, разбира се, пригодено за даване на първа помощ. Лъки направи на Бигман необходимите инжекции, за да се съвземе, и почака топлината и изобилието на кислород да сторят останалото.
Накрая Бигман отвори очи и мъчително спря погледа си на Лъки. Устните му се помръднаха и образуваха думата „Лъки“, макар да не се чу никакъв звук.
Лъки с облекчение се засмя и най-после отдели време да свали собствения си скафандър.
На борда на „Юпитерианска луна“ Хари Норич спря при отворената врата на кабината, където Бигман завършваше възстановяването си. Невиждащите му светлосини очи излъчваха топлота.
— Как е болникът? — попита той.
— Добре! — отвърна Бигман, като с усилие се надигна на койката. — Марсиански пясъци, чувствувам се отлично! Ако Лъки не настояваше да лежа, вече щях да съм станал.
Лъки недоверчиво изсумтя, но Бигман не му обърна внимание.
— Хей, нека влезе Мът! — извика Бигман. — Добрият стар Мът! Ела, приятелю, ела!
Мът, чиято каишка беше отхлабена, припна към него, като възбудено въртеше опашка, гледаше умно и аха-аха да поздрави Бигман гласно.
Малките ръце на Бигман се обвиха около шията на кучето в мечешка прегръдка.
— Голям приятел си ми ти! Норич, вие знаете какво е направил, нали?
— Всички знаят — отвърна Норич и си личеше, че много се гордее с постъпката на кучето си.
— Почти не помня какво се случи, преди да ми притъмнее пред очите — каза Бигман. — Напълних си дробовете с амоняк и изглеждаше, че няма да мога да се изправя. Търкулнах се надолу по склона право през амонячния сняг, сякаш изобщо го нямаше. После при мен дойде това нещо. Когато чух, че нещо се движи, помислих, че е Лъки. То обаче ме поочисти от снега, светлината на Юпитер започна да прониква и аз успях да разпозная Мът. Последното нещо, което си спомням, е, че се вкопчих в него.