— Тогава ще те помоля да ми зачислиш една В-жаба.
— В-жаба? Една В-жаба ли?
— Точно така.
— Какво може да ти помогне това? Мисловното поле на една-единствена В-жаба е ужасно слабо. Няма да си в състояние да четеш мисли.
— Вярно, но може би ще бъда в състояние да улавям полъха на силните емоции.
— Не е изключено да го постигнеш — рече замислено Конуей. — Но какво ще спечелиш?
— Още не знам със сигурност. Все пак това ще бъде едно имущество, което предишните детективи не са имали. Една неочаквана емоционална вълна, излъчена от някого там, може да ми помогне, да ми даде основание за подозрение или да ми посочи пътя за по-нататъшно разследване. Пък и ако…
— Да?
— Ако някой притежава телепатична сила, развита по естествен път или чрез използуване на апаратура, може да доловя нещо много по-силно от един емоционален полъх. Може да доловя дори мисъл, някаква определена мисъл, преди човекът да научи достатъчно от моето съзнание, за да се прикрива. Разбираш ли какво имам предвид?
— Той също би могъл да долови твоите емоции.
— Теоретично да, но аз, така да се каже, ще се „вслушвам“ за емоции, а той — не.
Очите на Конуей светнаха.
— Надеждата е слаба — каза той, — но, ей богу, все пак е надежда! Ще ти осигуря твоята В-жаба… И още нещо, Дейвид… — само в моменти на дълбока загриженост той използуваше истинското име на Лъки, под което младият член на Съвета бе познат през детството си. — Искам да оцениш важността на тази мисия. Ако не открием какво правят сириусианите, значи те наистина са ни изпреварили. Което ще рече, че войната няма да може да бъде отлагана дълго. От това зависи дали ще има война, или мир.
— Зная — отвърна тихо Лъки.
2. КОМАНДИРЪТ Е РАЗГНЕВЕН
И стана така, че землянинът Лъки Стар и неговият малък приятел Бигман Джоунс, роден и израснал на Марс, потеглиха отвъд астероидния пояс към външните райони на Слънчевата система. Придружаваше ги един абориген от Венера, който съвсем не беше човек, а малко, четящо мисли и влияещо им животно.
Сега те висяха на хиляда мили над Юпитер-9 и чакаха гъвкавата проходна тръба да бъде закрепена между командирския кораб и „Светкавичния Стар“. Тръбата свързващо двата въздушни шлюза и образуваше коридор, който хората можеха да използуват при преминаването от единия кораб на другия, без да е необходимо да си поставят скафандрите. Въздухът от двата кораба се смесваше и свикнал с космоса човек, използувайки предимството на безтегловността, можеше да се изстреля през тръбата само след едно-единствено първоначално отблъскване и да се насочва на завоите, като леко и умело борави с лакти.
Ръцете на командира се показаха първи в отвора на шлюза. Те уловиха края на отвора и така се отблъснаха, че командирът изскочи навън като при играта на „прескочи кобила“ и се приземи под действието на местното изкуствено гравитационно поле (или псевдогравитационно поле, както го наричаха обикновено) на „Светкавичния Стар“ с леко олюляване. Скокът беше добре изпълнен и Бигман, който имаше наистина високи критерии за всички видове космическа техника, кимна одобрително.
— Добър ден, съветник Стар — каза с прегракнал глас Донахю.
В космоса, където, ако говорим точно, няма нито сутрин, нито следобед, нито вечер, е трудно да се определи дали трябва да се каже „Добро утро!“, „Добър ден!“ или „Добър вечер!“. Затова обичайният израз, възприет от космонавтите, беше „Добър ден“.
— Добър ден, командире — отвърна Лъки. — Има ли някакви трудности относно кацането ни на Юпитер-9, които да са причина за това забавяне?
— Трудности? Е, зависи как се схващат нещата. — Той се огледа и седна на едно от малките пилотски кресла. — Свързах се с Главния щаб на Съвета, но те ми казаха, че трябва да преговарям направо с вас, и ето ме тук.
Командирът Донахю беше жилав човек, от когото се излъчваше напрегнатост. Имаше дълбоко набраздено от бръчки лице и посивяла коса, но си личеше, че някога е била кестенява, а ръцете му бяха с изпъкнали сини вени. Изговаряше фразите на тласъци, насечено, в бърза последователност от думи.
— За какво да преговаряте с мен, сър? — попита Лъки.
— Само за едно нещо, Съветнико. Искам да се върнете на Земята.
— Защо, сър?
Когато отговори, командирът не погледна Лъки.
— Проблемът е от морално естество. Разследваха хората ни неведнъж, а многократно, до безкрай. Всеки път излизаха чисти и всеки път започваше ново разследване. Това не им се хареса, и на вас не би се харесало. Не им харесва да ги подозират непрекъснато и аз съм напълно на тяхна страна. Нашият аграв-кораб е почти готов и сега не е време да бъдат смущавани хората ми. Те вече говорят за стачка.