— Няма да ме хванеш! — извика отчаяно Съмърс. — Нямам намерение да се връщам на Земята! Сириусианите ще дойдат да ме вземат!
— Нагоре, Бигман — каза Лъки, който бе достигнал скалното образувание. Той подскочи, улови се за една издатина и се втурна по-нататък. При такава слаба гравитация и в скафандър, човек можеше да надмине по катерене и планинска коза.
Съмърс леко изпищя. Улови шлема си с ръце, скочи назад и изчезна.
Лъки и Бигман стигнаха върха. От другата страна скалното образувание беше почти отвесно. Само остри ръбове нарушаваха повърхността му. Фигурата на Съмърс приличаше на прилеп с разперени крила. Той падаше бавно надолу, като се премяташе и удряше в скалите.
— Да го хванем, Лъки — рече Бигман и направи дълъг скок далече от скалата. Лъки го последва.
На Земята, а дори и на Марс, този скок би бил смъртоносен. На Йо обаче той можеше да предизвика само леко сътресение. Двамата паднаха долу със свити колене, и се претъркулиха, за да смекчат удара. Лъки пръв скочи на крака и се отправи към Съмърс, който лежеше неподвижно.
Бигман пристигна задъхан.
— Хей, този скок не беше най-лесният, който аз… Какво се е случило с приятелчето?
— Мъртъв е — отвърна Лъки. — От начина, по който звучеше гласът му, разбрах, че кислородът му е на свършване. Беше почти в безсъзнание. Затова го карах да говори бързо.
— Човек може да бъде в безсъзнание дълго време — каза Бигман.
— Той се подсигури — поклати глава Лъки. — Наистина не искаше да бъде заловен. Точно преди да скочи, отвори шлема си за отровния въздух на Йо и се удари в скалата.
Лъки отстъпи встрани и Бигман можа да хвърли поглед на смазаното лице на Съмърс.
— Бедният глупак — каза Лъки.
— Бедният предател! — поправи го гневно Бигман. — Той сигурно е знаел отговора, но не ни го каза. Сега вече не може.
— Не е необходимо, Бигман — каза Лъки. — Аз мисля, че сега го зная.
16. РОБОТ!
— Наистина ли? — гласът на малкия марсианец се извиси до писък. — И какъв е той. Лъки?
— Не сега — отвърна Лъки и погледна Съмърс, чиито мъртви очи бяха втренчени в чуждото небе. — Съмърс се отличава с едно нещо — продължи Лъки. — Той е първият човек, умрял на Йо.
Лъки вдигна поглед. Слънцето се скриваше зад Юпитер.
— Скоро ще се стъмни — каза той. — Да се връщаме на кораба.
Бигман се разхождаше из кабината им. Можеше да направи само по три крачки в едната посока и по три в обратната, но се разхождаше.
— Лъки, ако ти знаеш отговора — каза Бигман, — защо тогава не…
— Аз не мога да предприемам обикновени действия — прекъсна го Лъки — и да рискувам да стане експлозия. Остави ме, Бигман, да действувам, когато трябва и по начина, който смятам за най-правилен.
В гласа му имаше твърдост, което съвсем разстрои Бигман.
— Е, защо тогава си губим напразно времето на Йо заради това приятелче? Той е мъртъв и нищо повече не може да се направи за него.
— Едно нещо… — започна Лъки и в този момент светна входният сигнал. — Отвори, Бигман — каза той. — Сигурно е Норич.
Наистина беше Норич. Слепият инженер влезе, воден от кучето си Мът.
— Научих за Съмърс, Съветнико — каза Норич. — Ужасно нещо е да си помисли човек, че той се е опитал да… да… Ужасно е, че е бил предател. Но все пак някак го съжалявам.
— Зная — кимна Лъки, — затова ви помолих да дойдете. Сега на Йо е тъмно. Има слънчево затъмнение. Ще дойдете ли с мен навън да го погребем, когато затъмнението премине?
— Разбира се. Ние бихме направили толкова и за всеки друг, нали?
Норич отпусна ръката си, сякаш да потърси утешение в муцуната на Мът, а кучето се приближи и се притисна до своя господар, като че ли смътно изпитваше нужда да му предложи съчувствието си.
— Помислих си, че и вие ще пожелаете да дойдете — каза Лъки. — В края на краищата, бяхте му приятел. Сигурно бихте искали да му отдадете последната си почит.
— Благодаря ви. Наистина бих искал — отвърна Норич и слепите му очи се навлажниха.
Лъки съобщи на командира за своето намерение точно преди да сложи шлема на главата си.
— Това ще бъде последното ни излизане навън — каза той. — Когато се върнем, ще можем да излетим за Юпитер-9.
— Добре — съгласи се командирът. В очите му се четеше едно неизказано разбиране.
Лъки постави шлема на главата си, а в другия ъгъл на пилотското помещение чувствителните пръсти на Норич се движеха внимателно върху гъвкавия скафандър на Мът, за да се увери, че отвсякъде е добре закопчан. Вътре, в остъкления отпред странен шлем върху главата на Мът, челюстите на кучето се движеха и се чуваше лай. Очевидно кучето разбираше, че са тръгнали да се разхождат на слабата гравитация и се радваше на тази възможност.