— Хората ви може да са чисти, но все още е налице изтичане на информация — каза спокойно Лъки.
— Значи се получава от някъде другаде — сви рамене Донахю. — Положително… — Той поспря и внезапно и съвсем неуместно попита с приятелски тон: — Какво е това?
Бигман проследи погледа му и веднага отговори:
— Това е нашата В-жаба, командире, а аз съм Бигман.
Командирът не обърна внимание на представянето. Вместо това се приближи до В-жабата и се взря в затворения отвсякъде и пълен с вода аквариум.
— Венерианско създание е, нали?
— Точно така — отвърна Бигман.
— Чувал съм за тях, но никога не бях виждал. Симпатичен малък скокльо, а?
Лъки усети, че го обзема мрачно задоволство. Не му се стори странно, че по средата на едно твърде сериозно обсъждане командирът се отплесна, погълнат от възхищението към едно малко водно създание от Венера. В-жабата предизвикваше това неизбежно.
Сега тя гледаше Донахю с черните си очи, като се полюляваше на разтегателните си крака и кротко цъкаше с папагалската си човка. В-жабата не притежаваше отбранителни оръжия, нито някаква броня. Нямаше нокти, зъби или рога. С човката си можеше да хапе, но такова ухапване не би причинило вреда на по-голямо от нея създание.
При все това тези В-жаби се размножаваха свободно по покритата с водорасли повърхност на Венерианския океан и никой от свирепите хищници на океанските дълбочини не ги безпокоеше — В-жабите просто можеха да управляват емоциите. Те инстинктивно караха всички други форми на живот да ги обичат, да се чувствуват приятелски настроени към тях и да нямат никакво желание да им навреждат. Така те оцеляваха, нещо повече — благоденствуваха.
Очевидно сега въпросната В-жаба бе изпълнила Донахю с приятелско чувство, защото военният я сочеше с пръст през стъклото на аквариума и се смееше, когато тя вирваше глава, а после, когато той придвижваше пръста си надолу, главата й потъваше между свиващите се крака.
— Как мислите, ще можем ли да си вземем няколко от тях на Юпитер-9, Стар? — попита той. — Тук сме луди по домашни животни. Напомнят ни за родното огнище.
— Не е много практично — отвърна Лъки. — В-жабите са трудни за гледане. Нали знаете, трябва да се държат в система, наситена с въглероден двуокис. Кислородът без преувеличение е отровен за тях. Това усложнява нещата.
— Искате да кажете, че не могат да бъдат държани в открит аквариум за риби, така ли?
— Понякога може. Така ги държат на Венера, където въглеродният двуокис е без пари и където винаги могат да ги върнат в океана, ако В-жабите се почувствуват нещастни. А на един кораб или в свят без въздух човек не би искал да изпуска непрекъснато въглероден двуокис във въздуха, така че затворената система е най-подходяща.
— О! — командирът като че се натъжи.
— Да се върнем към първоначалния предмет на разискването ни — каза енергично Лъки. — На предложението ви да напусна трябва да отговоря отрицателно. Възложена ми е задача, която съм длъжен да изпълня.
На командира, изглежда, му бяха нужни няколко секунди, за да се отърси от магията на В-жабата. Лицето му потъмня.
— Сигурен съм, че не разбирате сериозността на положението — рече той, изведнъж се обърна и погледна Бигман. — Да вземем например вашия другар.
Дребният марсианец се наежи и започна да се изчервява.
— Казвам се Бигман3 — рече той. — Преди малко ви се представих.
— Май не сте много голям — подхвърли командирът.
Лъки веднага постави ръка на рамото на човечеца, опитвайки се да го успокои, но напразно.
— Големината не е нещо външно, мистър! — изкрещя той. — Името ми е Бигман и аз съм голям човек в сравнение с вас или с когото и да е, назован от вас, без значение какво показват мерките. И ако вие не вярвате… — при тези думи той рязко сви лявата си ръка. — Пусни ме, Лъки, чуваш ли? Това приятелче…
— Би ли почакал една минутка, Бигман? — натъртено рече Лъки. — Нека разберем какво се опитва да каже командирът.
Донахю, изглежда, се слиса от внезапната словесна атака на Бигман.
— Повярвайте, в забележката ми нямаше нищо злонамерено. Извинявайте, ако съм ви обидил.
— Да съм се обидил ли? — попита с писклив глас Бигман. — Аз? Слушайте, известен съм с това, че никога не се дразня и след като ми се извинявате, можем да забравим станалото.
Той си подръпна колана и силно плесна с длани по високите до колената оранжевочервени ботуши, които бяха останали от миналото му на земеделски работник на Марс и без които никой не би могъл да го види на обществено място (освен ако не ги заменеше с други, с не по-малко крещящи цветове).