— Ще ви го кажа направо, Съветнико — рече Донахю, като отново се обърна към Лъки. — Тук, на Юпитер-9, имам почти хиляда души и всички те са жилави хора. Няма как да не бъдат. Далеч са от домовете си и вършат тежка работа. Излагат се на големи опасности. Те имат свое собствено схващане за живота и то е грубо. Например подиграват се на новодошлите, и то без да си поплюват. Понякога последните не могат да понесат това и си заминават. Понякога се обиждат. Издържат ли, по-нататък всичко е наред.
— Официално ли е позволено това? — попита Лъки.
— Не, но е позволено неофициално. Доброто настроение на работниците трябва да се пази по някакъв начин. Не можем да си позволим да ни чувствуват чужди, като се месим в издевателствата им. Трудно се заместват тук добрите работници. Нали знаете, не са много желаещите да дойдат на луните на Юпитер. Освен това ритуалното посвещение спомага да се отстранят неподходящите. Неиздържалите това изпитание в края на краищата положително биха се провалили и в други случаи. Затова закачих приятеля ви. — И командирът побърза да вдигне ръце. — Гледайте да не правите грешки. Съгласен съм, че той е голям отвътре, способен и всичко друго каквото искате, но ще успее ли да се справи с това, което го очаква? А вие, Съветнико?
— Имате предвид дебелашките шеги ли?
— Ще бъде трудно, Съветнико — продължи Донахю. — Хората знаят, че идвате. Новините някак се промъкват.
— Известно ми е — промърмори Лъки.
Командирът се намръщи.
— Във всеки случай — каза той — те знаят, че ще ги проверявате, и няма да ви жалят. Грозно са се заканили и ще пострадате, съветник Стар. Умолявам ви, заради проекта и заради самите вас, да не кацате на Юпитер-9. По-ясно от това не мога да ви го кажа.
Бигман наблюдаваше зяпнал промяната, която настъпваше у Лъки. Обичайният му вид на спокоен и добродушен човек изчезна. Тъмните му очи станаха строги, а правилните черти на изпитото му, красиво лице изразяваха нещо, което Бигман рядко бе виждал — силен гняв. Изглежда, всеки мускул от стройното му тяло се бе напрегнал.
— Командир Донахю — каза Лъки със звънлив глас, — аз съм член на Научния съвет и отговарям само пред неговия председател и Президента на световете от Слънчевата система. Рангът ми е по-висок от вашия и вие ще бъдете длъжен да се съобразявате с моите решения и заповеди. Приемам предупреждението, което току-що ми отправихте, като доказателство за собствената ви некомпетентност. Моля ви, не казвайте нищо. Изслушайте ме. Вие очевидно нямате авторитет сред хората си и не сте подходящ да ги оглавявате. Сега чуйте следното: аз ще кацна на Юпитер-9 и ще проведа разследванията си. Ще се справя с вашите хора, за разлика от вас. — Лъки замълча за миг, през което време другият зина и напразно се опита да си възвърне способността да говори. — Разбрахте ли, командире?
— Ще поставя въпроса пред Научния съвет — едва успя да процеди през зъби командирът Донахю, чието налято с кръв лице беше станало почти неузнаваемо. — Никой нагъл млад хлапак не може да ми говори с такъв тон, независимо дали е съветник, или не. Ще съпоставя служебното си досие като ръководител с това на всеки друг, заемал тази длъжност. Нещо повече, предупреждението ми също ще бъде записано и ако вие пострадате на Юпитер-9, готов съм да поема риска за военен съд. Няма да ви помагам с нищо. Всъщност надявам се… надявам се, че те ще ви научат на обноски, вие…
Донахю отново изпадна в състояние на безсловесност. Обърна се кръгом към отворения шлюз, който все още бе свързан с неговия кораб посредством космическата тръба, и с мъка се изкатери вътре. В гнева си изпусна едната дръжка и се спъна лошо.
Бигман наблюдаваше със страхопочитание как петите на командира изчезват в тръбата. Гневът на другия бе така силен, че малкият марсианец като че го изпита със собственото си съзнание — стори му се, че го обливат горещи вълни.
— Чудо на чудесата! — възкликна Бигман. — Този приятел наистина кипна. Накара го да се тресе.
— Наистина се ядоса — кимна Лъки. — Няма съмнение в това.
— Слушай — рече Бигман, — може би той е шпионинът. Той ще е най-осведоменият. Би имал най-добрата възможност.
— И него са проверявали най-старателно, така че теорията ти е съмнителна. Но той поне ни помогна в един малък експеримент, затова следващия път, когато го видя, ще трябва да му се извиня.
— Да му се извиниш ли? — попита ужасен Бигман. Той бе твърдо убеден, че извиненията са нещо, което другите трябва да правят. — Защо?
— Е хайде, Бигман, нима допускаш, че наистина мислех това, което казах?