— Защо викингите не стенат като нашите? Вероятно тя е магьосница, братко.
Повечето от ранените викинги лежаха спокойно, със затворени очи, без да охкат от болка като неговите хора. Синклер я погледна още веднъж — тя бинтоваше раната на гърдите на един воин. Какво ли щеше да бъде усещането от тези дълги пръсти по собственото му тяло? Той изпита възбуда при тази мисъл, а това го раздразни. Бързо тръгна към своите пострадали воини, но все още обръщаше поглед към лунната красавица.
Тя беше казала, че името й е Аздис Йона. Това беше викингската принцеса, за която старият Терил беше предсказал, че ще дойде при него. Сега тя беше тук и изобщо не беше грозницата, която си представяше. Беше висока, стройна и много красива. Нейната дълга дебела плитка от бяло руса коса стигаше почти до колената и блестеше като сребро. Плитката бе навита на главата й, но беше се отпуснала по време на надбягването. Тя не бе си направила труда да я сплете отново. Лицето й беше съвършено, като че ли изваяно от скулптор. И на него — този интересен белег…
Ръцете й работеха бързо и сигурно. Нейното добре оформено тяло се движеше ритмично и сякаш изпращаше горещи вълни към него. Какво щеше да отговори тя, когато й каже, че те ще се оженят? Защото той беше решен да го стори. Трябваше да се ожени за нея заради клана. И щеше да й се наслаждава в леглото си…
— Защо се усмихваш, когато гледаш към нея, Магнъс? — попита Кенет. — Тя те победи.
— Да — той напразно чакаше гневът да се надигне у него. Никоя жена не беше го побеждавала в нищо. Нейните крака трябваше да бъдат необикновено силни, за да балансират върху греблата… Огън го огря, топъл като белия огън до него. Брак. Заради клана, разбира се. Усмивката му се разшири.
— Мислех, че ще те е яд на тази проклетница — каза Кенет, очевидно учуден.
— Не ме е яд — отговори Магнъс и се вгледа в лагера, където тя работеше. Всяко нейно движение над окървавените тела беше грациозно и точно. Тя беше спокойна и уравновесена. Той виждаше как ранените се усмихват, когато разговаряше с тях, и отново му направи впечатление колко тихи бяха нейните болни в сравнение с неговите.
Когато се приближи до платнището, той усети враждебните погледи на викингите. Повечето от тях се преместиха по-близо до принцесата. Магнъс вървеше край настръхналите викинги и се доближи до гърба й тъкмо когато тя довършваше гнева на една ръка.
Йона поръси с някакъв прах раната и се отдръпна с въздишка. Тя се озова в нечии обятия и се обърна назад. Това беше Магнъс Синклер — невероятно едър, със странен блясък в очите. Жената потисна тръпката на страх, която винаги преминаваше през нея, когато погледнеше шотландец. А този беше особено опасен. Неговото лице, необикновените му сини очи и дяволската му усмивка се бяха появявали пред очите й неведнъж, докато лекуваше ранените.
— Войникът не се помръдна, докато го шихте, милейди — каза той.
Тя само поклати глава, прекалено уморена, за да говори. Айнър, който лежеше, обвит в платна, отвори очи, когато чу гласа на Магнъс.
— Това е нейно призвание. От детството си е започнала да учи медицина и право. Лечебните й способности идват от майка й, нашата лейди Маргарет.
— И великият Гален е обучавал някои от монахините, които са придружавали Кълумба, когато е заминал — промърмори Магнъс и се усмихна, щом Йона го погледна изненадана.
Тя се обърна към Айнър и му подаде нещо за пиене.
— Той се нуждае от почивка — каза на Спес и се огледа наоколо. Оставаше последният ранен.
Положението при шотландците беше различно. През цялото време, докато работеше, тя се стараеше да изолира от съзнанието си виковете на ранените шотландци. Но сега се чуваха ясно и разкъсваха сърцето й. Тя можеше да им помогне, но само след викингите. Те не познаваха лековете и благотворното облекчение от билките и корените. Беше готова, щом привърши с последния викинг, да помогне и на шотландците.
Магнъс видя как тя затвори очи за миг от явна умора, но решително се зае за работа. Раните на мъжа бяха незначителни и Магнъс насочи вниманието си към Айнър. Мъжът изглеждаше заспал и той се вгледа в крака му. Дългият разрез беше затворен с шев. Кракът бе стегнат с пръчки от дърво, обвити с ленти плат. Синклер можеше да се закълне, че кракът беше раздробен от меч. Със сигурност тя не би могла да го оправи. Но мъжът не умираше, нито виеше от болка.
Принцесата привърши с последния и уви ръката му в чисто ленено платно. Мъжът се усмихна и благодари. Когато той си тръгна, Магнъс пристъпи към нея.
— Искам да видиш хората ми, Аздис Йона, принцесо на Исландия — каза той.