Дори неговите шотландци бяха очаровани от принцесата. Когато минаваха край тях, те го гледаха почтително, а на нея се усмихваха. Тя не осъзнаваше честта, която й оказваха с усмивките си, но явно разбираше колко много са й благодарни за това, че беше спасила другарите им. Всички шотландци и викинги се подчиняваха на съветите и на командите й.
Те минаха една долчинка и на следващия завой се показа замъкът Синклер, сякаш надвиснал над морето. Той се издигаше почти от скалите и трите му страни, защитени от бурните вълни, бяха наистина недостъпни. Никакви неканени гости не можеха да припарят тук.
Както повечето замъци по тези места, и този беше построен с една висока кула към морето и още две откъм сушата, които образуваха сигурно укрепление за хората. Само Магнъс и неговото семейство спяха в самия замък, но от вътрешната страна на стената имаше и много домове, работилници и магазини.
Магнъс забави хода на коня си, докато изчакваше мнението на Йона за замъка. Той беше един от най-големите в Шотландия. От него се виждаше цялата хълмиста околност, а голямата му кула се забелязваше от мили. Но викингската принцеса мълчеше. Когато преминаха през високите дървени порти обаче, тя беше впечатлена. Цял град беше сигурно защитен зад стените. Йона не бе очаквала да види такова пространство и толкова хора.
— Пусни ме да сляза — каза тя. — Трябва да се погрижа за ранените.
Някаква приятна топлина премина през нея, когато той я подхвана и я свали на земята, като я задържа до себе си за миг. Това сигурно е от умората, помисли си младата жена.
Магнъс стоеше до коня си и я гледаше как се отдалечава. Той не се помръдна, докато брат му и Терил не се приближиха до него.
— Тя си свърши работата, нали, Магнъс? — подхвърли старецът, потрепервайки от студения вятър.
— Тя е готова да убие всеки, който се изпречи на пътя й — промърмори Магнъс.
Терил повдигна вежди.
— А ти не си ли същият?
— Разбира се, че съм. Или поне имам намерение да бъда.
— Да, това подхожда на един вожд… или на една принцеса.
— Старче… — Магнъс Синклер сви юмруци.
— Тя е много нежна — продължи спокойно Терил — и изпълнена с любов, нали?
— Тя е опърничава и надменна — каза Магнъс и погледът му се върна на нея. Тя беше далеч от него, но той виждаше как се поклащат бедрата й, като върви и нарежда къде да се настанят ранените. Тялото й беше стройно, подвижно, леко и силно и той копнееше отново да види бялата кожа под мантията й.
— Предполагам — промърмори Терил, — че много мъже биха търсили компанията на такава жена… и много биха искали да я научат на някои неща.
Магнъс се обърна, изгледа своя съветник и от устата му се изтръгна проклятие.
Какво му ставаше? Той не можеше да си представи как тя се смее и пие вино в обкръжението на принцове от различни кралства. По дяволите! Тя беше съблазнителка.
— Това не е много приятно — продължи Терил, — но все пак тя е принцеса. Няма съмнение, че е имала множество… учители във всяка област на живота. Съгласен ли си?
— Ти се опитваш да ме ядосаш, старче. Това не ми харесва. — Ръцете му се свиха отново и той пак погледна викингската принцеса.
— Добре, тогава ще те оставя с мислите ти, не искам да те гневя. И ще се погрижа за всичко.
— Чакай — извика Магнъс. — За какво ще се погрижиш?
— За всичко, което пожелаеш, господарю — отговори старецът през рамо. — Нали ти си вождът на всички Синклери, а аз съм един от тях.
Терил се обърна, за да не види Магнъс усмивката му. Трябваше да се обади на своя стар враг, абата, още на другия ден. Иначе той можеше да не научи, че Синклер е прекарал с принцесата цяла нощ в леглото. Старецът си представи колко ужасен ще бъде абатът. Този път той щеше да бъде доволен от възмущението на своя началник. А абатът щеше да се пукне от яд, ако разбереше, че Терил е доволен и от греха на Магнъс. Защото старият свещеник знаеше, че той ще иска тази греховна нощ да бъде изкупена със сватба, а това влизаше в неговите планове.
— Какво кроиш, стари човече? — извика зад него Магнъс. — Твоят хитър език не може да ме излъже. Много добре те познавам.
Всички в двора се обърнаха към вожда на Синклерите, с изключение на Йона. Нейното пренебрежение беше очевидно и го вбесяваше. Желанието отново го облада. Точно тогава тя се обърна и заговори с един от неговите слуги. Как се осмеляваше! Никой не беше се отнасял с него така, откакто бе вожд на клана.
Като сипеше проклятия, Магнъс потърси Терил, но старият духовник беше се отдалечил. Това го накара да се почувства зле. Какво искаше да му каже неговият наставник?
Нещо се носеше във въздуха, но това нямаше значение. Нищо не можеше да стане без негово разрешение. Той беше вождът на Синклерите.