Йона хвърли сърдит поглед към ухиления Джорди. Бе направила една глупава сделка и той го знаеше. Но поне вълкът тръгна след нея надолу по пътеката, когато тя го придърпа.
— Аз няма да те наричам Дявол — каза тя. — Нека да не предизвикваме сатаната. Ще те кръстя Тор. Макар че е глупаво да ти давам име, защото не знам какво ще правя с теб.
Тя реши засега да не казва на никого за вълка. Нито шотландците, нито викингите биха се поколебали да убият такъв звяр.
Йона се чудеше къде може да скрие Тор, когато я изненада женски глас.
— Вие имате опасно животно, милейди. — Мавис, сестрата на Дъгълд, беше се появила от храстите и гледаше уплашено към вълка. — Простете ми, ако съм ви изплашила. Сигурно не чухте моето приближаване, но се страхувах за вас… Поне докато не видях какъв звяр водите…
Мавис все още държеше нож в ръката си и гледаше озадачено.
— Какво ще правите с този вълк? Да ви помогна ли да го убиете?
— Не, не — усмихна се Йона. — Може би ще има късмет да поживее, ако успея да го скрия някъде. Ще ми се да го задържа, докато разбера дали мога да му имам доверие.
— Едва ли! Но знам едно място, близо до малко езеро, което не замръзва. Там имаме навес за кожите. Искате ли да ви заведа, милейди?
Този ден Йона закъсня за вечеря. Това не я тревожеше много, тъй като храната обикновено беше студена. След свикването на съда тя все се извиняваше със задълженията си към ранените и вечеряше сама. Но това оправдание вече не вършеше работа, тъй като Спес, Марта и много от шотландските жени се справяха чудесно с всичко. Така че тази вечер и вероятно още много други тя трябваше да се храни заедно със Синклер, с рода му и със своите викинги.
Не искаше да закъснява, но беше необходимо доста време, за да могат двете с Мавис да настанят вълка в укритието му. Най-трудното беше да махнат намордника му, за да може да се храни. Йона бе благодарна за помощта на Мавис, но и тя не я спаси от няколко дълбоки одрасквания. За щастие дългите ръкавици на тъмносинята й дреха ги прикриваха.
Тя нагласи воала около лявата страна на лицето си, влезе в голямата зала и видя, че всички са седнали. Това, което привлече вниманието й, бяха подносите с храна. От тях се издигаше пара. Невероятно!
Преди да успее да направи и крачка, някой пристъпи към нея. Тя погледна изненадана и се усмихна колебливо.
— Добър вечер.
Щеше ли някога да свикне с безредието при тези шотландци, почуди се тя. Изглежда, никой не се нуждаеше от покана, за да пристигне, остане или напусне. Вратите бяха отворени винаги и за всеки. Беше по-объркващо дори и от оживените морски пътища, свързващи Исландия, Норвегия и островите Оркни. Но коя ли беше тази жена, която я спря? Тя беше изключително красива. Дрехата й бе изискана и прилягаше по тялото, показвайки едрата й гръд и извивките на бедрата. Въпреки че се усмихваше, очите й, тъмни като нощта, бяха неразгадаеми и не излъчваха приятелско отношение.
— Добър вечер, принцесо на викингите — изрече тя. — Аз съм Елизабет от Аскуит. С Магнъс Синклер сме много близки…
Пищната жена обърна бавно поглед към мястото, където седеше той.
— Радвам се да се запознаем — отвърна неохотно Йона. Тя разбра посланието в погледа й — Синклер и тази жена явно бяха „много близки“… Принцесата кимна и тръгна с намерението да поздрави Синклер, преди да си намери място за сядане.
Магнъс наблюдаваше размяната на любезности между двете жени. Опитваше се да разгадае чувствата, които оставяха своя отпечатък върху лицето на Йона. Тя беше се изчервила и лицето й разцъфна като най-красивите рози на Мерсия. Той бе доволен, че принцесата най-после е решила да се присъедини към тях за вечеря. Би му доставило удоволствие да я опознае по-добре, да разкрие тайните й. Когато тя приближи към него, Магнъс се изправи.
Йона бе забелязала, че той я гледа. Макар че се виждаха често, те не бяха разговаряли след съда. Тя предпочиташе нещата да останат такива, но винаги усещаше това горещо, търсещо послание в погледа му. Дори и сега, в тази огромна зала, той сякаш я обгръщаше…
Очите му преминаха по цялото й тяло и се спряха на нейните. Изведнъж тя усети как някакво странно желание я разтърсва. Йона застана срещу него, сякаш бяха сами.
Той беше толкова огромен и внушителен, по-едър от всички други мъже от рода. Изпъкваше дори и сред нейните викинги. Сърцето й подскочи, когато Магнъс бавно й се поклони. Всички разговори стихнаха и погледите се обърнаха към него, а после и към нея. Въпреки че често беше център на внимание в Исландия, тук, в замъка Синклер, тя почувства нещо различно.