Макар и необичайно притеснена, Йона отмести поглед от Магнъс и ведро се усмихна на множеството. Никой не мърдаше, никой не говореше. След това всички, с изключение на Елизабет от Аскуит, се изправиха, обърнаха се с лица към нея и сведоха глави. Тъй като шотландците и викингите не обичаха подобни церемонии, това я развълнува силно. Тя отвърна с усмивка и дълбок поклон, който накара присъстващите да зашумят одобрително.
Йона не знаеше къде трябва да седне и погледна към мястото, където се бяха събрали викингите. Дори пребледнелият Айнър беше там. Тя вдигна глава и бавно тръгна към своите викинги, но Магнъс я пресрещна и я хвана под ръка. Тя го погледна учудено.
— Вие ще седите до мен, както го изисква положението ви, милейди.
Вождът не призна, че не иска тя да стои при нейните хора и да се забавлява, далеч от него. Тази непозната ревност бе като трън в кожата му.
Тя се поколеба:
— Но аз мислех да седна при моите викинги. Може би вашият род също би предпочел това?
— Вие сте обречена на мен. Моят род знае това… и го приема.
Йона си спомни за Джорди от гората и се усмихна.
— Това ви забавлява? — Какво става в тази красива глава, чудеше се той. Йона беше интелигентна и умна колкото мъжете, а бе толкова женствена и прекрасна.
— Не мисля, че всички ваши хора ще се съгласят — изрече тя.
— Все пак — каза мъжът, като я поведе към подиума — мястото до мен ви принадлежи, милейди.
— Аз принадлежа на моя народ — твърдо отвърна Йона.
— Аз съм вашият народ — каза той, като я погледна.
Младата жена застина, готова да му издере очите заради тази надменна забележка, но видя техния нежен блясък и преглътна думите си.
— Разбирам… Да не би Бог да ви е огорчил с нещо, милорд?
Магнъс се закашля. Тя беше останала спокойна въпреки душевната си буря. Не бяха много мъжете, които имаха нейната воля. Той й се възхищаваше и все пак недоумяваше защо беше толкова резервирана, защо поставяше тези бариери пред себе си. Кой беше провокирал тази хладна сдържаност у нея? Имаше друга, скрита Йона, която той искаше да опознае. Не един път бе съзирал нейния страх, последван от смелост, която я караше да вдигне гордо глава и да се изправи срещу… какво?
Те стигнаха до подиума и Магнъс повдигна ръката й към лицето си. Устните му докоснаха пръстите й и той почувства как тя настръхва. Очите й потъмняха. Защо докосването му я караше да изтръпва, сякаш се нуждаеше от закрила? Тя не показваше тази обиграност, която би очаквал от жена с кралски произход на нейната възраст. В двора на Малкълм, а и на други места — при Тостиг в Нортумбрия и Атол в Мерсия, повечето от жените бяха имали безчет любовници, преди да навършат 23 години. Изглежда, че Йона бе се въздържала от тези удоволствия. Хареса му нейната стеснителност. Той смяташе, че тя е вдовица, но беше доволен от скромното й отношение към мъжете.
— Хората биха желали да вечерят — промълви Йона, докато той продължаваше да я гледа. — Добре ще е да се настаним.
— Разбира се — каза Магнъс и я насочи към пейката. Самият той седна до нея, проклинайки се наум. Беше я гледал като безумно влюбен глупак. Можеше да си представи коментарите на брат си… — Хората ми са благодарни на вашата Марта, че им показа как да използват горещите извори, за да запазят храната топла, докато се сервира.
Тя видимо се отпусна и той с удоволствие наблюдаваше как напрежението й се стопява.
— Искате да кажете — в съд с вряща вода? Да, така правим в Исландия. Иначе трябваше да ядем студени ястия, както е обичайно при вас.
Тя се изчерви, разбирайки, че думите й могат да бъдат приети като обида.
Мъжът леко я докосна, развеселен от смущението й.
— Яденето не е вкусно, когато изстине и се втвърди — каза той.
Магнъс се опитваше да си представи какво може да превърне Йона в кротка и добра съпруга. Знаеше, че викингите са диви и безпощадни в битка, студени и безчувствени, когато убиват, но не беше очаквал, че може да има такъв пламенен характер като този на Йона. Копнееше за времето, когато нейният огън ще го топли през нощите.
Йона гледаше право напред, когато й поднесоха вечерята. Макар че беше дошла в замъка Синклер като заложница, отнасяха се добре с нея. Но все пак бе затворничка, обречена на своя господар. Би било по-добре да се отнася с уважение, ако се надява някога да види Айн Хелга. Тя се обърна към Магнъс:
— Моля за извинение. Не исках да засегна вашето гостоприемство.
Той се усмихна.
— Вие имате темперамента на шотландците, милейди.
Веднага лицето й потъмня и той се намръщи.
— Казах го като комплимент.
— Аз съм викинг. Имам темперамента на викингите и на никой друг.