Магнъс си спомни думите на Терил за това, че майка й е шотландка. Беше ясно, че тя мрази рода на майка си и той искаше да узнае защо.
— Грижите за болните ли запълват деня ви?
Тя погледна учудено към него.
— Да. Посещавам някои от тези, които се възстановяват бавно.
— Питам само защото закъснявате за вечеря. Помислих си, че нещо ви пречи.
Йона се стресна, после прехапа устни и кимна. Магнъс се намръщи. Тя лъжеше. Да не би да планира как да осуети тяхната женитба? Той внимателно следеше викингите. Беше обявил, че всички, освен Йона могат да си вървят, но неговите хора имаха заповед да не пускат викингския кораб да отплава. Би било твърде лесно за Йона да избяга с него. Той знаеше, че тя е известена за неговата заповед, но не казва нищо. Какво ли си мислеше, че може да направи?
В края на вечерята Йона забеляза, че никой не си тръгва. Тъкмо щеше да се извини и да стане, когато в залата се втурнаха жонгльори, следвани от музиканти, шутове и акробати. Изненадана и увлечена, тя започна да се смее на шутовете и да аплодира прекрасната музика. Дори не усети как Магнъс, който беше се наклонил към нея, я докосна. Не забеляза как се вкопчи в ръката му, когато един от акробатите изпълни опасен номер. Той се превъртя и се преобърна във въздуха, преди да се приземи.
— Във Венеция тези забавления са обичайни — каза Йона, останала без дъх. — Не очаквах да ги видя тук.
Тя си спомни за танцуващите мечки, които я бяха ужасили с кожените си намордници и сърцераздирателните си стенания.
— Веднъж баща ми доведе една мечка, към която се бяха отнасяли много зле — сподели тя с Магнъс, — и ние я пуснахме на свобода.
Магнъс я гледаше, като прикриваше изненадата си. Това, че му говореше така приятелски, бе почти невероятно. Като знаеше с какво хладнокръвие тя може да гледа и най-жестоките рани, сега се учудваше, че е в състояние да страда заради някакво изтормозено животно. Това му разкриваше такива дълбини от нейния характер, за които бе нужен цял живот да ги опознае.
Той погледна към малката ръка, която се бе вкопчила в ръкава му, и постави своята върху нея. Тя вдигна към него разширени и странно потъмнели очи и се опита да се освободи. Магнъс я стисна по-здраво и се усмихна.
Бурни и неуправляеми мисли преминаха през съзнанието на Йона. Никоя от непринудените фрази, които бе научила в дворовете на Венеция и Рим, не й идваше наум. Като че ли горещият допир на този мъж прогони разума й. Вместо да се отдръпне и да го измъчва с игриви закачки, тя беше обзета от странен копнеж да се притисне към него. Да преплете пръстите си с неговите и да го остави да целува ръката й. Дълбоко в нея нещо пулсираше е опасна топлина, жената си спомни усещането от устните му върху кожата си. Как ли биха се почувствали устните й…
Непознатото и силно желание я накара да се обърне към Магнъс, накланяйки главата си назад. Той се наведе. Очите му бяха тъмни, изгарящи.
— Вдигнете воала.
Гласът му беше толкова тих, че тя си помисли, че не е разбрала правилно.
— Моля?
Мъжът хвана воала й и се опита да го отметне назад. Тя панически вдигна ръка и хвана неговата.
— Вие сте красива, принцеса Аздис Йона. Не го крийте.
Младата жена преглътна с мъка през пресъхналото си гърло. Изкусителното желание, което почувства, бе замръзнало от ужасния спомен за допира на един друг мъж.
— Винаги съм го носила.
— Защо?
Объркана от простия въпрос, тя остана застинала за секунда.
— Аз трябва… — каза най-накрая. — Но по-добре да не говоря за това.
Той отпусна воала, за да докосне кичур коса.
— Сребърните ви коси не бива да бъдат постоянно сплетени. Омайното ви лице не бива да бъде скрито.
Йона не можеше да помръдне. Той говореше просто, открито и все пак силата на думите му я завладяваше. Сякаш малки огнени пламъчета горяха под кожата й. Почувства, че се разтапя, макар че ледените страхове все още живееха в нея. Тази странна смесица от чувства я замая.
— Сигурно съм болна — промълви тя.
Магнъс се наведе към нея и постави ръката си на раменете й.
— Не ви ли е добре, милейди?
Неговият жест я скова.
— Милорд! Помислете къде се намирате!
Той се намръщи.
— В моята собствена зала, изпълнен с копнеж по бъдещата ми жена. Мисля, че това е нормално.
— Вашата ръка! Моля ви! — прошепна тя и очите й пробягаха наоколо. С ужас видя любопитните погледи, отправени към тях.
— Какво? — попита Магнъс с особен глас. Беше толкова близо, че чувстваше топлия му дъх върху бузата си. — Аз си имам име.
— Синклер — каза Йона, като се престори, че не го е разбрала.
Гръмогласният му смях накара много от присъстващите да обърнат глави и прикова още повече погледи върху тях.