— Знаете какво имам предвид.
Тя се усмихна и прелестните трапчинки на лицето й разцъфтяха. Сега неговата уста пресъхна. Сърцето му затуптя болезнено. Йона може и да беше вдовица, но в този момент пред него стоеше изкусителна девойка, която предизвикваше такава страст, че искаше да я отнесе веднага в стаята си.
— За какво мислите? — попита тя.
— За война. Между моите и вашите хора.
— И това ви кара да се усмихвате?
— Мислех си какво ще стане, ако ви отведа горе и потърся правата си още тази нощ.
Йона го гледаше изпитателно.
— Позволявате си твърде много! — изрече сърдито тя. Опита се да стане, но ръката му я спря. — Желаете ли нещо, милорд? — студено попита младата жена.
— Моля ви да ми се усмихнете, милейди — нежно каза той.
Той я примамваше, изкушаваше я с прочувствения си глас. Йона беше безпомощна като дете пред великан.
— Толкова ли е трудно?
— Н-не. — Тя рязко се изправи. — Аз трябва… трябва да направя нещо за един от болните. — Преди Магнъс да успее да я хване, тя премина край него и слезе от подиума. Съзнаваше, че всички я гледат. Но най-ясно усещаше неговия поглед зад гърба си.
Магнъс я наблюдаваше как се отдалечава. Юмруците му се свиваха и отпускаха. И преди бе изпитвал страст към друга жена, но никога чувствата не бяха управлявали съзнанието му. Никоя жена, която бе пожелал, не му бе отказала. А сега не само че Йона си тръгна, а и някаква сила го подтикваше да я последва, да я вземе и да докаже и на нея, и на света, че е негова.
— По дяволите! — промълви той. — Каква е тази чародейка?
— Намира ли Синклер викингската принцеса за привлекателна? — попита женски глас.
Той вдигна поглед и видя Елизабет до себе си. Магнъс се изсмя грубо и поиска вино.
— Привлекателна като дивеч на мушка.
Елизабет също се засмя и се притисна в него.
Той се усмихна. Такава трябва да бъде жената, а не спореща и войнствена като викингската принцеса.
— Изглеждаш необикновено красива тази вечер, Елизабет.
— Благодаря ви, милорд.
Йона не спря, докато не стигна кухнята. След това излезе бързо през задната врата, натоварена е две торби месо.
Някои от пазачите я изгледаха подозрително, но не казаха нищо. Сигурно им беше заповядано да не я безпокоят, освен ако се опита да избяга. Магнъс беше наредил викингският кораб да бъде закотвен между неговите. Никой не можеше да мисли за бягство.
Тя виждаше добре на светлината на пълната луна и без затруднение намери пътя. Достигна до стария навес, където бяха затворили вълка, и дочу познатото ръмжене. Тя спря, остави храната на земята и я бутна към него. Животното нямаше намордник, а зъбите му бяха остри като нож. То бързо погълна внушителната купчина месо. След това я погледна и се приближи към езерото да пие вода.
— Скоро ще разбереш, че вече никой няма да те бие, Тор — каза нежно тя. — Тогава ще се опознаем двамата с теб.
Тор повдигна глава и я погледна, без да ръмжи. Йона нерешително протегна ръка. Животното се озъби. Тя пое дълбоко дъх и се отдръпна, като хвана камата си.
— Добро момче.
Тор задържа погледа си върху нея, после сведе глава и продължи да пие.
Когато дойде време да си тръгва, Йона се обърна към вълка:
— Ти стой тук и аз ще се върна.
Той продължаваше да я гледа, докато тя се отдалечаваше.
Извън грижите за ранените Йона съсредоточаваше цялото си внимание върху своя вълк. Въпреки че изпитваше огромно задоволство да лекува хората, не можеше да се отърси от безпокойството, че е „гост“ на Магнъс Синклер. Полагаше всички усилия да не мисли за бъдещето, защото това я изпълваше с тревога.
Не й беше лесно да свикне с начина на живот на шотландците. Синклерите бяха свободни и спокойни хора и постоянно се навъртаха около нея. Рядко успяваше да остане сама. А техният водач бе най-големият досадник. Тя се опита с какви ли не аргументи да го убеди, че ще е по-добре за всички, ако си тръгне със своите хора. Въпреки че той я изслушваше с внимание, нищо не се промени. Магнъс все още беше сигурен, че те щяха да се оженят.
Обикновено след всеки техен разговор, който неизменно достигаше до задънена улица, тя бързаше към някой от пациентите или се опитваше да опитоми своя вълк, за да прогони Синклер от съзнанието си. Но нищо не успяваше да заличи загадъчното му присъствие. Струваше й се, че той винаги е с нея и тя се питаше дали не полудява.
През повечето вечери Йона се занимаваше с Тор. Загръщаше го с кожа от планинска коза, като внимаваше да не се приближава много до острите му зъби или да не го предизвика да посегне с могъщите си лапи. Тананикаше си една викингска мелодия, която я успокояваше и караше дори този звяр да притихне.