Йона бе раздразнена. И този като Скийните! Тя потисна гнева си, те искаха нещо, което не беше тяхно. Нейният вуйчо я беше нападнал зверски поради същата причина. Сега този Синклер също се опитваше да ограби земите на викингите.
— Тогава той трябва да бъде изваден от глупавото си заблуждение — ядно каза тя. — Нашите хора са отстоявали и използвали островите столетия наред. В техните пристани са се подслонявали корабите ни. Кралят на Норвегия е потвърдил нашето право над тях. Как може тези новоизлюпени престъпници да оспорват това?
— Всичко, което казвате, милейди, е вярно. Но не е лесно да убедиш шотландците.
Йона се раздвижи нервно и се загърна.
— Чувала съм приказки за тези големи фамилии, които шотландците наричат кланове. Но повечето от тях се обединяват в Шотландия и там трябва да живее и кланът на този Синклер. Те трябва да се махнат от земите ни. Островите принадлежат на дядо и чрез него на мен. Това е викингска земя. Трябва да се обърнем към кралете на Британия и Нортумбрия.
Айнър поклати отрицателно глава:
— Но нортумбрийският крал Тостиг не вярва повече на нас, отколкото на Малкълм, който е крал на шотландците.
— Ако му обещаем парче от земите ни, вероятно ще можем да разчитаме, че ще ни отърве от проклетите шотландци.
Айнър се усмихна. Принцесата говореше като викинг.
— Земя! — извика внезапно наблюдателят. Веднага след това последва друг вик: — Кораб!
Йона се облегна на парапета и отпусна наметалото си. Нищо не я защитаваше от силния вятър и водата, но тя не усещаше студа, защото кръвта й кипеше. Дали бяха шотландци?
Тя сложи ръка на челото и тогава погледна Айнър. Той кимна. Бяха шотландци и щяха да ги нападнат.
Като стрела Йона се провря под защитните платна и извади своя кожен шлем. Грабна меча си, но един глас я спря.
— Не! — извика братовчедка й, разтреперана от страх. — Ти си принцеса, Аздис. Ти не можеш да се биеш.
Йона се обърна към нея.
— Трябва, Спес. Ще застана до хората си, както съм научена. Моите родители биха желали да живея и да умра като викинг. Остани тук, братовчедке. Ти знаеш какво да правиш, ако завземат кораба.
Йона отмести поглед, когато Спес постави нож в пазвата си. Беше грях да отнемеш човешки живот, но по-голям грях за една жена бе да се остави жива в ръцете на развратните шотландци, нортумбрийци или британци. Робството беше по-тежко от смърт за един викинг. По-добре беше да умреш с меч в ръка. А Аздис Йона знаеше как да се бори и защитава. Тя се отправи към по-високата палуба в средата на кораба, но един мъж се изправи пред нея.
— Милейди, вие ще стоите зад мен — каза й Глен Аснарсън.
Йона се вгледа в огромния викинг. Той беше нейният телохранител, както едно време беше Ролф. Тя кимна и го последва до мястото, където стоеше Айнър с меч в ръка, готов за бой.
Почти бяха стигнали до капитана, когато силен мъжки глас се разнесе над водите с команда на галски да се предадат.
— Защо не си тръгнете, шотландци? — извика в отговор Айнър на същия език. Шотландците не говореха исландски, но викингите знаеха техния език.
— Капитане — каза Йона, като се бореше с тревогата си, — корабът им е голям почти като нашия!
Тя се питаше дали не я преследва Скийн. Знаеше ли той, че Йона се връща в Оркни? Щеше ли отново да се опита да я убие? Този път трябваше да спечели тя. Обля я студена пот. Не, не трябваше да мисли за него. Този остров не беше на Скийните. Остров Йона беше от другата страна на Шотландия.
Викингите се пръснаха бързо по своите бойни позиции, гребците се въоръжиха, без да напускат местата си. Ако вятърът престанеше дори за малко, те щяха да напрегнат гърбове и да извият кораба на север, за да се отдалечат от нападателите си.
Айнър се премести на носа и се опитваше да прецени разстоянието и шансовете да се избегне конфликтът.
Глен държеше меча си отпуснат в дясната ръка и подхвърляше камата си в лявата. Йона също се приготвяше. Ако Бог пожелаеше, тя щеше да умре като викинг, с оръжие в ръка. Но въпреки всичката й смелост, страхът я сподиряше.
Айнър я погледна отново. Лицето му беше строго. Той хвърли поглед и на хората си и се изправи на кърмата, за да командва боя.
Йона примигна, струйки пот пропълзяваха до очите й. Вятърът на Северно море беше леден, но цялото й тяло гореше. Пръстите й силно стискаха дръжката на меча.
Шотландците бяха приближили и хвърляха стрели по големия викингски кораб. Сърцето на Йона се сви от мъка за нейните хора. От много години те побеждаваха безбройните опасности по пътя си от Исландия до островите Оркни. Тя изпитваше голямо уважение към безстрашните викингски воини. Тя се молеше за победа, а душата й плачеше за онези, които щяха да бъдат ранени или убити. Тя и част от тези хора можеха да не доживеят до края на деня. Но Йона не се страхуваше от своята смърт. Нейният християнски Бог и Вотан, древният бог на викингите, ще я посрещнат.