Робърт Стивънс извади визитната си картичка и надраска номера на гърба й.
— Ето.
Нийл подаде картичката на Хагърти.
— Ако има някакво развитие, потърсете ни на този номер. А ние ще ви се обаждаме на всеки час.
— Чудесно. Мис Холоуей ви е близка приятелка, нали?
— Нещо повече от това — отвърна рязко Робърт Стивънс. — Смятайте ни за нейно семейство.
— Както желаете — отвърна просто Хагърти. — Наистина ви разбирам. — Погледна Нийл. — Ако жена ми беше изчезнала, бих преживявал същия кошмар. Запознах се с мис Холоуей. Много е умна, и струва ми се, доста изобретателна. Ако има начин да си помогне сама, вярвайте, че ще го направи.
Искреното съчувствие, изписано на лицето на Хагърти, накара Нийл болезнено да осъзнае колко близо бе до възможността да загуби човека, без когото — за свое огромно учудване — сега не можеше да си представи живота. Преглътна внезапно появилата се в гърлото му буца. Тъй като не беше сигурен в гласа си, само кимна и си тръгна.
В колата каза:
— Татко, защо ми се струва, че „Латъм Майнър“ е в основата на всичко това?
83
Маги, нали не викаш за помощ? Не е много умно.
О, Господи, не! Той се беше върнал! Гласът му, глух и ехтящ, едва се чуваше през биещия по земята над нея дъжд.
— Сигурно си се измокрила там долу — извика той. — Радвам се. Искам да ти е студено, да си мокра и изплашена. Обзалагам се, че си и гладна. Или може би само жадна?
Не отговаряй, каза си тя. Не го моли. Той точно това иска.
— Ти съсипа всичко за мен, Маги, ти и Нюела. Беше започнала да подозира нещо, така че трябваше да умре. А нещата вървяха толкова добре. „Латъм Майнър“ — аз съм собственикът на дома, нали разбираш. Само че ръководството не знае кой съм. Имам холдингова компания. Впрочем ти беше права за звънчетата. Онези жени не бяха погребани живи, може би само малко по-рано, отколкото Бог беше отредил. Трябваше да поживеят още. Затова сложих звънчетата на гробовете. Това бе малката ми шега. Ти си единствената, която наистина е погребана жива.
Когато ексхумират онези жени, ще обвинят д-р Лейн за смъртта им. Ще решат, че вината за объркването на лекарствата е негова. Той така или иначе е некадърен лекар с ужасно досие. И с алкохолен проблем. Затова ги накарах да го наемат. Но твоята глупава намеса наистина означава, че няма да съм в състояние да повикам моя малък ангел на смъртта, за да помогне на малките дами да слязат по-рано в гроба. А това е твърде лошо, искам парите. Знаеш ли каква печалба се реализира от продажбата на тези стаи? Голяма. Голяма.
Маги затвори очи, като се мъчеше да заличи образа му от мислите си. Но той сякаш стоеше пред нея. Той беше луд.
— Предполагам си се сетила, че звънчето на гроба ти е без езиче, нали? Сега се опитай да прецениш следното: колко време ще издържиш, след като вентилационната тръба се задръсти?
Усети да се посипва пръст върху дланта й. Отчаяно започна да се опитва да почисти тръбата с пръста си. Още пръст се изсипа надолу.
— А, и нещо друго, Маги — рече той. Гласът му внезапно бе станал по-глух. — Махнах звънчетата и от останалите гробове. Реших, че идеята е добра. Ще ги сложа пак, когато отново погребат телата. Приятни сънища.
Чу как нещо удари вентилационната тръба, после настъпи тишина. Беше си отишъл. Сигурна беше в това. Тръбата беше запушена. Направи единственото нещо, за което се сети, така че да си помогне. Свиваше и отпускаше лявата си длан, за да може завързаната за левия й безименен пръст връв да не позволи на пръстта около нея да се втвърди. Господи, замоли се тя, нека някой види, че звънчето се движи.
Колко време щеше да мине, преди да свърши кислорода й? — запита се тя. Часове? Ден?
— Нийл, помогни ми, помогни ми — прошепна. — Имам нужда от теб. Обичам те. Не искам да умра.
84
Летиция Бейнбридж категорично се бе възпротивила да постъпи в болница.
— Можеш да откажеш линейката или самата ти да се качиш в нея — рече тя язвително на дъщеря си, — но аз не отивам никъде.
— Майко, ти не си добре — възрази Сара Къшинг, като знаеше прекрасно, че беше безсмислено да се спори с нея. Когато на лицето на майка й се появеше заинатено изражение, нямаше смисъл от по-нататъшни дискусии.
— Кой е добре в девет и половина? — попита мисис Бейнбридж. — Сара, оценявам загрижеността ти, но тук стават разни неща и аз не желая да ги пропусна.
— Ще се съгласиш ли поне да ти носят храната в стаята?
— Не и вечерята. Много добре знаеш, че д-р Евънс ме прегледа само преди няколко дена. Няма ми нищо, което не би се излекувало от само себе си, ако бях на петдесет.
Сара Къшинг неохотно се отказа да спори.
— Чудесно, но ще трябва да ми обещаеш едно нещо. Ако се почувстваш недобре, ще ми позволиш отново да те заведа при д-р Евънс. Не искам да те лекува д-р Лейн.