— И все пак съжалявам, че не бях там — рече Летиция Бейнбридж. — Като стана дума за сестра Марки — продължи замислено тя, — за да сме напълно справедливи, трябва да кажем, че много от гостите тук я смятат за прекрасна медицинска сестра. Според мен обаче тя е любопитна, нахална и досадна и бих искала да стои далеч от мен, доколкото е възможно. — Направи пауза и добави: — Мистър Стивънс, може да ви прозвучи нелепо, но смятам, че независимо от грешките и недостатъците си, д-р Лейн е много мил човек, а аз доста добре умея да преценявам характерите.
Половин час по-късно Нийл и баща му пътуваха към къщата на Маги. Долорес Стивънс вече беше там. Тя погледна сина си, приближи до него и обгърна лицето му с ръце.
— Ще я намерим — каза уверено.
Неспособен да отговори, Нийл кимна.
— Къде е ключът, Долорес? — запита Робърт Стивънс.
— Ето го.
Ключът веднага отвори новата брава на задната врата и докато влизаха в кухнята, Нийл си помисли: „Всичко е започнало оттук, от убийството на мащехата на Маги“.
Кухнята беше подредена. Нямаше съдове в мивката. Отвори миялната машина; вътре видя няколко чашки и чинийки за чай, както и три малки чинии.
— Чудя се дали снощи е вечеряла навън — промърмори той.
— Или си е направила сандвич — предположи майка му. Бе отворила хладилника и бе видяла разнообразните, нарязани за сандвичи продукти. Посочи няколкото ножа в отделението за прибори на миялната машина.
До телефона няма бележник за записки — отбеляза Робърт Стивънс. — Знаехме, че се тревожеше за нещо — рече ядосано. — Толкова ме е яд на себе си. Ще ми се да я бях уговорил да се премести у дома, когато дойдох тук вчера.
Трапезарията и дневната също бяха подредени. Нийл видя вазата с рози на масичката за кафе и се запита кой ли ги беше изпратил. Вероятно Лаям Пейн, помисли си той. Беше споменала за него на вечерята. Нийл беше срещал Пейн само няколко пъти, но вероятно той беше мъжът, когото бе мярнал да си тръгва от дома на Маги в петък вечерта.
На втория етаж най-малката спалня свидетелстваше, че Маги пакетираше личните вещи на мащехата си: внимателно затворени чували с дрехи, чанти, бельо и обувки чакаха струпани там. Спалнята, която бе обитавала първоначално, бе същата, както я бяха видели, когато оправяха прозорците.
Влязоха в голямата спалня.
— Струва ми се, че Маги е възнамерявала да спи тук снощи — отбеляза Робърт Стивънс, посочвайки приготвеното легло.
Без да отговори, Нийл тръгна нагоре към ателието. Лампата, която беше забелязал предишната вечер, докато чакаше, паркирал отпред, Маги да се върне вкъщи, все още беше запалена и бе насочена към прикачена за таблото снимка. Нийл си спомни, че снимката не беше тук в неделя следобед.
Тръгна през стаята и спря. По тялото му премина студена тръпка.
На масата, под блясъка на светлината, видя две метални звънчета.
Знаеше го със сигурност така, както, че след деня идва нощ — тези две звънчета бяха от онези, които Ърл Бейтмън бе използвал при злополучната си лекция в „Латъм Майнър“ — звънчетата, които бяха изхвърлили, за да не бъдат видени никога вече.
85
Ръката я болеше и бе покрита с пръст. Беше продължила да я движи ритмично с надеждата тръбата да не се запуши, но сега като че ли през вентилационния отвор не падаше повече пръст. Водата също бе спряла да се стича.
Не чуваше вече и барабаненето на дъжда. По-студено ли ставаше или просто влагата в ковчега беше така смразяваща? — зачуди се тя.
Всъщност започваше да й става топло, дори твърде топло.
Започва да ме тресе, помисли си сънливо Маги.
Главата й ужасно олекна. Тръбата е запушена, каза си тя. Едва ли е останал много кислород.
— Едно… две… три… четири…
Сега шепнеше цифрите на глас, като се опитваше да надмогне съня, за да започне отново да вика, когато преброи до петстотин.
Какво значение щеше да има, ако той се върнеше и я чуеше? Какво повече от онова, което вече беше сторил, би могъл да направи?
Ръката й продължаваше да се свива и разпуска.
— Свий я в юмрук — промърмори на глас. — Добре, отпусни. — Така й бяха казали сестрите, когато беше малка и й взимаха кръв за изследване. — Това е само за твое добро, Маги. — Така й бяха казали.