След като Нюела дойде да живее с тях, тя бе престанала да се бои от иглите. Нюела успя да превърне всичко в игра.
— Първо ще свършим тази работа и после ще отидем на кино — увещаваше я тя.
Маги се сети за чантата с фотооборудването си. Какво бе направил с нея и фотоапаратите й. Те бяха нейни приятели. Толкова много снимки бе искала да направи с тях. Имаше толкова много идеи, които й се щеше да изпробва, толкова много неща, които желаеше да заснеме.
— Сто и петдесет… сто петдесет и едно…
Беше разбрала, че Нийл седеше зад нея онзи ден в киното. Беше се изкашлял няколко пъти — особена суха кашлица, която бе познала. Знаеше също, че той сигурно я беше видял, беше забелязал мъката й.
Превърнах случая в нещо като тест. Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб — тази мисъл бе искала да му предаде и да го накара да постъпи според нея.
Но когато филмът свърши и лампите светнаха, него го нямаше…
— Ще ти дам още една възможност, Нийл — каза тя сега на глас. — Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб и ще ме откриеш.
— Четиристотин деветдесет и девет, петстотин!
Отново започна да вика за помощ. Този път крещя, докато не я заболя гърлото. Нямаше смисъл да се опитва да запази гласа си, реши тя. Времето изтичаше.
Въпреки това започна пак упорито да брои: свий… отпусни…
С цялото си същество се бореше с желанието да заспи. Знаеше, че ако се предаде на съня, повече нямаше да се събуди.
86
Когато баща му тръгна надолу, за да се обади в полицията, Нийл се поколеба за миг, разглеждайки снимката, която бе намерил прикачена за таблото.
Надписът на гърба й гласеше: „Годишнина от рождението на скуайър Мур. 20 септември. Ърл Мур Бейтмън — Нюела Мур — Лаям Мур Пейн“.
Нийл се вгледа в лицето на Бейтмън. Лице на лъжец, помисли си горчиво. Последният човек, видял Маги жива.
Ужасен от страха, че подсъзнанието му казваше онова, което той не желаеше да приеме, пусна снимката до звънчетата и побърза да се присъедини към баща си.
— На телефона е шефът на полицията Брауър — осведоми го Робърт Стивънс. — Иска да разговаря с теб. Казах му за звънчетата.
Брауър премина направо към целта.
— Ако тези две звънчета са от онези, за които Бейтмън твърди, че са заключени в склада на музея му, можем да го доведем тук за разпит. Проблемът е, че е достатъчно осведомен, за да откаже да отговаря на въпросите ни, ще извика адвокат и всичко ще се забави. Най-добре ще е да го притиснем със звънчетата и да се надяваме да каже нещо, с което да се издаде. Когато тази сутрин го разпитахме за тях, той побесня.
— Възнамерявам да присъствам, когато ще го притиснете — рече Нийл.
— Изпратил съм една патрулна кола да наблюдава музея от паркинга на погребалния дом. Ако Бейтмън излезе оттам, ще го последват.
— Тръгваме — отсече Нийл и добави: — Чакайте малко, шефе, знам, че разпитвахте тийнейджъри. Научихте ли нещо от тях?
Долови колебание в гласа на Брауър, преди той да отговори.
— Нещо, на което не съм сигурен, че вярвам. Ще говорим за това, когато се видим.
— Искам да го чуя сега — възрази рязко Нийл.
— Тогава ви моля да разберете, че не вярваме особено на тази история. Едно от момчетата призна, че снощи са били близо до музея или по-точно — срещу него, от другата страна на улицата. Момчето твърди, че около десет часа видели две коли — катафалка, следвана от комби — да напускат паркинга на музея.
— Какво комби? — попита нетърпеливо Нийл.
— Момчето не е сигурно за марката, но се кълне, че било черно.
87
— Успокой се, Ърл — настоя Лаям Пейн за десети път в продължение на един час.
— Не, няма да се успокоя. Знам колко много това семейство се е подигравало с Бейтмънови и особено с мен.
— Никой не се е подигравал с теб, Ърл — рече успокоително Лаям.
Седяха в офиса на музея. Беше почти пет часът и старомодният полилей глобус хвърляше слаба светлина из стаята.
— Виж — добави Лаям, — имаш нужда от питие.
— Искаш да кажеш, че ти имаш нужда от питие.
Без да отговори, Лаям стана, отиде до шкафа над мивката, извади бутилка уиски и две чаши, после взе съда с лед и лимон от хладилника.
— Двойно уиски с лед и малко лимон — ще бъде готово след минутка и за двама ни — промърмори той.
Ърл омекна и го изчака да сложи чашата пред него, после каза:
— Радвам се, че се отби, Лаям.
— Когато се обади, разбрах колко си разстроен. Разбира се, аз пък съм повече от разстроен заради изчезването на Маги. — Направи пауза. — Ърл, през последната година се срещах с нея от време на време. Нали знаеш, обаждах се и излизахме да вечеряме, когато бях в Ню Йорк. Но онази вечер в „Дъ фор Сийзънс“, след като осъзнах, че си е тръгнала, без да ми каже и думичка, нещо се случи.