— Ами да, наистина се учудих. Отначало си помислих, че го прави импулсивно. Нюела бе много самотна след смъртта на Тим и изпадна в истински екстаз, че отново те е намерила. След смъртта й обаче започнах да си мисля, че е имало нещо повече от това. Като че ли Нюела знаеше, че може да й се случи нещо ужасно.
Той тръгна към камината и се присъедини към насъбралата се там група. Включи се в разговора, но мозъкът му трескаво работеше. Маги щеше да посети Грета Шипли. Колко знаеше Грета? Колко подозираше? Нещо трябваше да се направи. Не можеше да рискува.
Грета. Тя очевидно не беше добре. Всички видяха как й помогнаха днес да излезе от църквата. Всички щяха да повярват, че стресът, предизвикан от смъртта на приятелката й, е допринесъл за фаталния сърдечен удар. Неочакван, разбира се, но не и толкова изненадващ.
Съжалявам, Грета, помисли си той.
13
— Когато все още бе сравнително млада, на шестдесет и осем години, Грета Шипли бе поканена на прием в прясно ремонтираната „Латъм Хауз“, току-що прекръстена на резиденция „Латъм Майнър“, Новият дом за възрастни хора бе открит и приемаше молби за постъпване.
Хареса й всичко, което видя там. На прекрасния първи етаж на къщата имаше голям салон и трапезария, цялата в мрамор и кристал, а огромната банкетна маса, която помнеше от младостта си, бе заменена с по-малки маси. Хубавата библиотека, с дълбоките кожени столове и веселата камина, привличаше с уюта си, а по-малкият салон, който щеше да служи за зала за развлечения, подсказваше, че в него щеше да се гледа телевизия в дружеска атмосфера.
Грета одобряваше също така и правилника: щяха да отварят големия салон в пет следобед, а вечерята щеше да бъде в шест. Бе доволна, че от гостите щеше да се изисква да се обличат официално за вечерта, сякаш вечеряха в клуб. Грета бе отгледана от строгата си баба, която можеше да смрази с един поглед нещастника, облечен в неподходящи дрехи.
Имаше също така и отделение за продължително лечение, ако такова се наложеше.
Таксата за постъпване, разбира се, бе висока. Започваше от двеста хиляди долара за голяма самостоятелна стая с баня и стигаше до петстотин хиляди за двустаен апартамент, каквито в къщата имаше четири. Резидентът получаваше пълно и изключително право на ползване върху апартамента до края на живота си, но след неговата или нейната смърт, домът отново ставаше собственик, така че стаите можеха да бъдат продавани на следващия желаещ. Гостите също така плащаха за поддръжка по две хиляди долара месечно, макар ремонтите да се поемаха частично и от социалното осигуряване.
Гостите бяха поканени сами да мебелират стаите си, но можеха да донесат избраните от тях вещи само след одобрение от страна на ръководството. Обзаведените за модел стаи и апартаменти бяха невероятно удобни и безупречно изискани.
Наскоро овдовяла и уплашена от перспективата да живее сама, Грета с радост бе продала дома си на Оукър Пойнт, след което се премести в „Латъм Майнър“, убедена, че е постъпила правилно. Тъй като бе сред първите обитатели, тя получи една от най-добрите стаи. Голяма, с оформено като дневна кътче, тя бе побрала повечето от любимите й мебели. И което бе най-хубавото — щом затвореше вечер вратата, продължаваше да я изпълва сигурността, че няма да е сама през нощта. В къщата винаги имаше пазач, дежурна медицинска сестра и звънец, за да повикаш за помощ, ако се наложи.
Грета се радваше на компанията на повечето от останалите обитатели и с лекота избягваше онези, които й действаха на нервите. Също така поддържаше и отдавнашната си дружба с Нюела Мур; често излизаха да обядват заедно и по молба на Грета Нюела се беше съгласила два пъти седмично да води курс по изобразително изкуство в дома.
След смъртта на Тимоти Мур Грета бе започнала кампания по убеждаването на Нюела да се премести в резиденцията. Когато Нюела отказа с аргумента, че щяла да се чувства добре и сама и изтъкна, че не би могла да се раздели с ателието си, Грета я накара поне да подаде молба, та когато някой от двустайните апартаменти се освободи, да може евентуално да промени решението си. Нюела накрая се беше съгласила, споменавайки, че адвокатът й я съветвал да направи същото.
Но сега това никога нямаше да се случи, мислеше си тъжно Грета, седнала в креслото си. Подносът с вечерята стоеше почти недокоснат пред нея.
Още се тревожеше за прилошаването си на погребението на Нюела по-рано през деня. Беше се чувствала съвсем добре до тази сутрин. Може би, ако си бе направила труда да закуси както трябва, това нямаше да се случи, реши тя.
Не можеше да си позволи да се разболее в този момент. Точно сега искаше да бъде колкото е възможно по-дееспособна. Единственият начин да превъзмогнеш мъката бе постоянната заетост; животът я беше научил на това. Знаеше също, че нямаше да е лесно, тъй като жизнерадостната Нюела щеше да й липсва твърде много.