Взе връзката ключове и след като заключи вратата след себе си, потегли към партито на Нюела.
5
Ърл Бейтмън се беше изтегнал на дивана с чаша вино в ръка. Книгата, която току-що беше дочел, лежеше на масата до него. Знаеше, че е време да се преоблече за вечерята у Нюела, но се наслаждаваше на чувството за отпуснатост и използваше момента, за да обмисли събитията от последната седмица.
Преди да пристигне от Провидънс, бе приключил с преглеждането на курсовите работи на клас 101 по антропология и с удоволствие бе установил, че с малки изключения всички студенти бяха получили отлични и много добри оценки. Семестърът с тях щеше да бъде интересен — а можеше да се окаже и предизвикателство — реши той.
Сега обаче трябваше да се настрои за уикендите в Нюпорт, слава Богу вече без шумните тълпи из ресторантите и без уличните задръствания, така типични за летния сезон.
Ърл живееше в крилото за гости на фамилната къща — „Скуайър Хол“ — домът, построен от скуайър Мур за най-малката му дъщеря по случай брака й с Гордън Бейтмън, „вампирът“, както го наричал скуайърът, тъй като Бейтмънови се занимавали с погребална дейност от четири поколения.
От всички къщи, които бе подарил на седемте си деца, тази бе най-малката, при това значително по-малка — отражение на факта, че е бил против брака. Нищо лично, но скуайърът се ужасявал от смъртта и дори забранил в негово присъствие да се произнася тази дума. Да приеме в семейното огнище човека, който несъмнено щял да се занимае с ритуалите около собствената му смърт, би било нещо, което непрекъснато щяло да му напомня за забранената дума.
Реакцията на Гордън Бейтмън била да убеди съпругата си да назове дома им „Скуайър Хол“ — подигравателно отдаване на почит към тъста му и тънък намек, че нито едно от другите му деца не се е сетило да го възслави.
Ърл винаги бе вярвал, че собственото му име е друга закачка със скуайъра, тъй като старецът непрекъснато се опитвал да създаде впечатлението, че е от онези Мурови, които в графството Дингъл са носили почетната титла „скуайър“. Скуайър в Дингъл произлизало от граф.
След като Ърл най-сетне бе убедил баща си, че не възнамерява да стане поредния погребален агент от фамилията Бейтмън, родителите му бяха продали погребалното бюро на една частна фирма, която запази фамилното име и нае човек, който да я управлява.
Сега родителите му прекарваха девет месеца годишно в Южна Калифорния, близо до омъжените му сестри, и бяха настояли Ърл да обитава цялата къща през това време — предложение, което той бе отклонил. Крилото бе обзаведено според вкуса му, а книгите му и произведенията на изкуството бяха затворени в остъклени шкафове, така че да не се повредят от праха. Имаше също така и главозамайваща гледка към Атлантика; морето действаше невероятно успокояващо на Ърл.
Спокойствие. Това може би беше думата, която ценеше най-много.
На шумната среща на наследниците на скуайъра Мур в Ню Йорк, той бе стоял встрани — доколкото му беше възможно — просто, за да наблюдава останалите. Опита се да не бъде прекалено предубеден, но не се присъедини към техните „Можеш ли да си представиш?“ дрънканици. Всичките му братовчеди изглеждаха отдадени на фукните за това колко добре се оправят, и също като Лаям, всички те обичаха да разправят изсмукани от пръстите истории за ексцентричния си — и понякога жесток — предшественик.
Ърл знаеше и колко се забавляваха някои от тях с това, че баща му бе четвърто поколение погребален агент. На срещата бе дочул двама да му се подиграват и да си правят гадни шеги относно гробарите и тяхната професия.
Дявол да ги вземе, мислеше си той сега, докато спускаше крака на пода и сядаше. Беше осем без десет, време да тръгва. Не му се ходеше особено на партито у Нюела тази вечер, но от друга страна Маги Холоуей щеше да е там. Тя бе невероятно привлекателна…
Да, нейното присъствие щеше да е достатъчно, за да не бъде вечерта скучна.
6
Д-р Уилям Лейн, директор на резиденцията „Латъм Майнър“, погледна часовника си за трети път през последните пет минути. С жена му трябваше да бъдат у Нюела Мур в осем часа; сега беше осем без десет. Едър, оплешивяващ мъж на около петдесет години, д-р Лейн умееше да успокоява пациентите си — бе въплъщение на търпеливостта, нещо, което обаче не успяваше да постигне спрямо тридесет и девет годишната си съпруга.
— Одил — извика той, — побързай, за Бога.
— Ей сега. — Гласът й, гърлен и мелодичен, долетя от горния етаж на дома им — постройка, някога служила за подслон на каретите на „Латъм Майнър“. Миг по-късно тя влетя в дневната, като закачваше обецата си.