— Но той не знае какво се е случило с Маги — отвърна горчиво Нийл.
— Да, изглежда не знае. Не е възможно да бъдеш шафер на сватба в пет часа привечер в Ню Йорк, да посочиш имената на десетки хора, които биха могли да потвърдят, че си останал до края на тържеството, и да се намираш тук по същото време.
— Успя да каже много повече за алибито си, отколкото за борсовите си сделки — забеляза Нийл. — Татко, по нищо не личи от офиса на този тип, че се занимава с ценни книжа. Видя ли поне едно финансово извлечение, един проспект или нещо от онова, с което е пълен моят офис?
— Не, не видях.
— Повярвай ми, всъщност той не работи в тази дупка. Транзакциите се извършват от друго място — такова, което се занимава със същите мошеничества. — Нийл направи пауза и погледна мрачно през прозореца на колата. — Господи, времето е отвратително.
Толкова е студено и вали като из ведро. Къде е Маги? — помисли си той. Дали не е някъде навън? Изплашена ли е?
Мъртва ли е?
Нийл отново отхвърли тази мисъл. Не можеше да е мъртва. Като че ли чуваше отправения й към него вик за помощ.
Пристигнаха в полицейското управление, където им съобщиха, че шефът е навън, но детектив Хагърти ще ги приеме.
— Няма нищо успокоително за казване — отвърна той откровено на нетърпеливите им въпроси за Маги. — Никой не си спомня да е виждал това волво комби в града снощи. Свързахме се със съседите на мис Холоуей тук. Когато в седем часа минали покрай къщата й, отивайки на вечеря, колата й била на алеята. Нямало я, когато се върнали в девет и половина, следователно трябва да предположим, че е излязла някъде в интервала от тези два часа и половина.
— Само това ли можете да ни съобщите? — попита Нийл с невярващ глас. — Господи, трябва да има нещо повече от това.
— И аз бих искал същото. Знаем, че е отишла в този погребален музей в понеделник следобед. Разговаряхме с нея, преди да излезе и след като се върна.
— Погребален музей? Това не е в стила на Маги. Какво е правила там?
— По думите на професор Бейтмън, му помагала да подбере нагледни материали за някаква телевизионна серия, която подготвял — отговори Хагърти.
— Казахте „по думите на професор Бейтмън“ — забеляза остро Робърт Стивънс.
— Така ли? Е, всъщност нямаме причини да не вярваме на професора. Може да е малко ексцентричен, но е израснал тук, хората го познават и досието му е съвсем чисто. — Поколеба се. — Ще бъда напълно искрен с вас. Мис Холоуей ни довери, че нещо в него я тревожи. И след като проверихме, се оказа, че макар никога да не е имал неприятности с полицията, той е отговорен за един инцидент сред обитателите на дома за възрастни хора „Латъм Майнър“. Изглежда накрая са го изхвърлили навън.
Отново „Латъм Майнър“! — помисли си Нийл.
— Бейтмън също така ни каза, че Маги знаела къде крие ключа за музея и я поканил да отиде отново с фотоапарата си, когато пожелае.
— Мислите ли, че наистина е отишла там снощи? Сама? — попита невярващо Нийл.
— Не смятам. Не, истината е, че снощи в музея е имало кражба — ако щете вярвайте, но липсва един ковчег. По този повод разпитваме тийнейджърите от квартала, които и преди са ни създавали неприятности. Предполагаме, че те са виновниците. Смятаме също така, че може да ни дадат някаква информация за мис Холоуей. Ако е отишла в музея и те са видели колата й паркирана там, вероятно са я изчакали да си тръгне, преди да влязат.
Нийл стана да си върви. Трябваше да се махне, трябваше да прави нещо. Освен това, знаеше, че няма какво повече да научи тук. Но можеше да се върне в „Латъм Майнър“ и ако имаше късмет, да открие нещо. Извинението му щеше да бъде, че иска да разговаря с директора за възможността Ван Хилърови да подадат молба за постъпване.
— Ще ви се обадя по-късно — каза той на Хагърти. — Отивам в „Латъм Майнър“ и ще се опитам да поговоря с някои от хората там. Човек никога не знае кой би могъл да има късче информация, която да се окаже от полза. А разполагам и с добро извинение за посещението си. Бях в дома в петък, за да го огледам от името на една възрастна двойка — мои клиенти — и сега ще спомена, че са се появили още няколко въпроса.
Хагърти вдигна вежди.
— Вероятно ще научите, че току-що сме били там.
— Защо? — попита бързо Робърт Стивънс.
— Говорихме с директора и една от сестрите, някоя си Зелда Марки, която изглежда е близка приятелка на професор Бейтмън. Не мога да кажа повече от това.
— Татко, какъв е телефонният ти номер в колата? — попита Нийл.