Старицата беше права. Както обикновено. Тези хора не бяха тъпкани от ботуша толкова дълго, че всъщност им харесваше. Какво пък, възпитанието започваше оттук.
Денят беше лош: тукашният капитан изхвърча с гръм и трясък навън с три роти, без да остави след себе си поне един достоверен слух какво точно става. И сякаш, че това не стигаше, ами няма и десет минути след това от Унта пристигна адюнктата на Ласийн — за да се добере дотук, беше използвала един от гадните магически Лабиринти. Въпреки че самият той не я видя, само името й в горещия вятър бе достатъчно, за да го полазят тръпки. Убийцата на магове, скорпионът в джоба на императрицата.
Араган се загледа намръщено в писалището. Ефрейторът се окашля и той вдигна глава.
Новобранката, застанала пред него, го стъписа. Той отвори уста — езикът му беше готов да запердаши такава тирада, от която цялата редица младоци щяха да се пръснат като пилци — но само миг след това я затвори и думите останаха неизречени. Указанията на Юмрука на Кан бяха повече от ясни: щом имат две ръце, два крака и глава — взимайте ги. Кампанията за Дженабакъз беше пълен погром. Трябваха свежи попълнения.
Той се ухили на момичето. Напълно отговаряше на описанието на Юмрука. И все пак…
— Е, моме, разбираш, че си се наредила да се включиш във Военноморските сили на Малазан, нали?
Девойката кимна и твърдият й хладен поглед се прикова в Араган.
Лицето на сержанта се вкочани. „Проклятие, едва ли е на повече от дванайсет-тринайсет. Ако ми беше дъщеря…“
„Но защо очите й изглеждат толкова дяволски стари?“ Последния път, когато бе видял нещо подобно, беше извън Леса Мот, на Дженабакъз — вървяха през селска земя, поразена от петгодишна суша и два пъти по-дълга война. Онези състарени очи бяха от глад или от преживяна смърт. Той се навъси.
— Как се казваш, момиче?
— Е, приета ли съм? — попита тихо момичето.
Араган кимна и изведнъж почувства, че черепът му ще се пръсне от болка.
— Назначението си ще получиш в едноседмичен срок. Освен ако нямаш предпочитания.
— Дженабакъзката кампания — моментално отговори момичето. — Под командата на Върховен юмрук Дужек Едноръкия. Войската на Едноръкия.
Араган примига и каза:
— Ще си отбележа. Името ти?
— Сори. Името ми е Сори1.
Араган надраска името в тефтера си.
— Свободна си. Ефрейторът ще ти каже къде да отидеш. — Погледна я, когато тя тръгна към вратата. — И измий тая кал от краката си.
Араган продължи да пише, но след миг спря. Не беше валяло от седмици. А и калта наоколо беше по-скоро зелена и сива, не тъмночервена. Хвърли перото и разтри слепоочията си. „Добре поне, че това главоболие престана.“
Джером бе на левга и половина навътре в сушата, по Стария кански път, предимперска магистрала, рядко използвана след изграждането на горния имперски крайбрежен път. Движението по него напоследък включваше предимно пешаци — местни фермери. Сега само пръснатите по платното развързани и разкъсани вързопи с дрехи, потрошени кошове и стъпкани зеленчуци свидетелстваха за скорошното им преминаване. Едно окуцяло муле, последният страж, надзираващ останките от това преселение, стоеше и гледаше тъпо, нагазило до глезените в чувал с ориз.
Съсипията като че ли не беше от повече от един ден — плодовете и зеленчуците едва започваха да гният в следобедната жега.
Конят го носеше в бавен тръс и пред очите на Паран в сивкавата от прахта омара бавно се откроиха първите постройки на тръжното селище. Никой не се движеше между полупорутените кирпичени къщи; нямаше псета, които да го подгонят с лая си, а единствената кола пред очите му се беше килнала на единственото си останало колело. За да подсили зловещия пейзаж, въздухът бе надвиснал неподвижен, лишен от птичи зов. Паран разхлаби меча в ножницата.
Щом наближи първите постройки, спря коня. Бягството беше станало набързо, в паника. И все пак не видя тела на мъртъвци, нито някакви признаци за насилие, освен явната припряност на онези, които бяха побягнали. Той си пое дъх, бавно издиша и цъкна с език на коня да продължи. Главната улица, всъщност единствената улица на селото, водеше до единствената двукатна каменна постройка: Имперската жандармерия. Ламаринените й кепенци бяха спуснати, тежката обкована врата — залостена. Паран приближи, без да откъсва очи от сградата.