Насили се и се стегна. Беше казал на адюнктата, че младостта му си е отишла. И други неща й беше казал, без страх и без притеснение, без онази предпазливост, която му бе внушавал баща му, станеше ли дума за многоликата империя.
Сякаш от много далече, в ума му се върнаха две стари, много стари думи: Живей кротко. Тогава бе отхвърлил този възглед; и продължаваше да го отхвърля. Но ето, че адюнктата го бе забелязала. И сега той се зачуди за първи път: редно ли беше да изпитва гордост. Онзи закоравял от жестоки боеве командир отпреди толкова много години, на стените на Крепостта на Мок, щеше да се изплюе в краката му с презрение, ако го видеше сега. Момчето вече не беше момче, а мъж. „Трябваше да се вслушаш в думите ми, момче. Виж се сега.“
Кобилата изведнъж спря и копитата й затъпкаха объркано разровения път. Паран посегна към меча и се огледа неспокойно в сумрака. Пътят минаваше през оризови ниви, а най-близките селски колиби бяха горе, на стотина крачки от пътя. При все това насред пътя стоеше някаква фигура. Човешка.
Откъм нея полъхна студен ленив дъх, от който ушите на кобилата се дръпнаха назад, ноздрите й се разшириха и тя потръпна.
Фигурата — на мъж, ако се съдеше по ръста — беше цялата в зелено: зелено наметало със зелена качулка, бледозелена туника и ленен клин над боядисаните в зелено кожени ботуши. Зад тънкия колан беше пъхнат само един дълъг нож — предпочитаното оръжие на воините на Седемте града. Ръцете на мъжа, смътно сиви на предвечерната светлина, проблясваха, отрупани с пръстени — пръстени на всеки пръст, под и над кокалчетата. Мъжът вдигна едната си ръка — стискаше глинено шише.
— Жадни ли сме, лейтенант? — Гласът му беше тих и странно мелодичен.
— Имам ли някаква работа с вас? — попита Паран, без да пуска дръжката на дългия си меч.
Мъжът се усмихна и смъкна качулката си. Лицето му беше издължено, кожата изглеждаше светлосива, очите му бяха тъмни и дръпнати. Изглеждаше около трийсетгодишен, въпреки че косата му бе побеляла.
— Адюнктата ме помоли за малка услуга — рече той. — Гори от нетърпение да чуе доклада ви. Аз трябва да ви придружа… бързичко. — Разклати шишето в ръката си. — Но първо — отдих. Цяло пиршество нося в джобовете си — много по-добро, отколкото може да предложи едно мърляво канско село. Елате да седнете с мен, ей тука, край пътя. Ще си поговорим сладко, докато зяпаме безгрижно как селяците се трудят неуморно. Казвам се Топър2.
— Чувал съм това име — каза Паран.
— Няма начин да не сте — отвърна Топър. — Уви, това съм аз. Кръвта на Тайст Андий се блъска в жилите ми, търси изход, несъмнено, от по-простосмъртния човешки поток. Моя е ръката, която отнема живота на кралското родословие на Унта — крал, кралица, синове, дъщери.
— Братовчеди, втори братовчеди, трети бра…
— Заличавайки всякаква надежда, м-да. Такова ми е задължението като Нокът с ненадмината сръчност. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми.
— А той беше?
— Жаден ли сте?
Паран се намръщи, но слезе от коня.
— Не казахте ли, че адюнктата иска да стигнем бързо?
— О, лейтенант, ще побързаме. Но след като си напълним търбусите и побеседваме с изтънчена вежливост.
— Според това, с което сте известен, изтънчеността стои много ниско в списъка на уменията ви, Нокът.
— Тя е една от най-ценните ми черти, но напоследък рядко имам възможност да я упражнявам, лейтенант. Вие, разбира се, ще отделите от скъпоценното си време, след като ще ви придружавам, нали?
— Каквато и уговорка да има между вас и адюнктата — каза му Паран, след като се приближи, — тя си е между вас. Аз не ви дължа нищо, Топър. Освен омраза.
Нокътят клекна край пътя и заизважда от джобовете си пакети, а след тях — и две кристални чаши. После извади тапата на бутилката.
— Стари рани. А на мен ми обясниха, че сте хванали по друг път, оставили сте зад гърба си досадните, бутащи се с лакти тълпи благородна сган. — Наля двете чаши с вино с кехлибарен цвят. — Вече сте едно с тялото на империята, лейтенант. То ви командва. И вие реагирате безпрекословно на волята му. Вие сте малка частица от един от мускулите на това тяло. Ни повече, ни по-малко. Времето за стари омрази отдавна е минало. Тъй че… — той остави бутилката на земята и подаде едната чаша на Паран — да вдигнем наздравица за новото начало, Гъноуз Паран, лейтенант и адютант на адюнкта Лорн.