Паран се намръщи, но взе чашата. Отпиха.
Топър се усмихна и извади копринена кърпа, за да попие устните си.
— Ето, виждате, че не е толкова трудно, нали? Мога ли да ви наричам с избраното ви прозвище?
— Паран е достатъчно. А вие? Каква титла се полага на командира на Нокътя?
Топър отново се усмихна.
— Ласийн продължава да командва Нокътя. Аз й помагам. В това отношение също съм нещо като адютант. Можете да ме наричате с прозвището ми, разбира се. Не съм от тези, които държат на формалностите след определена точка от запознанството.
Паран седна край разкаляния път.
— И преминахме ли вече тази точка?
— И още как.
— Как го решаваш?
— Ех. — Топър почна да развива пакетите и да вади сирене, хлебчета и плодове. — Запознанствата си ги правя по един от два възможни начина. Свидетел сте на втория.
— А първият?
— В тези случаи нямам време за изискани представяния, уви.
Паран развърза шлема си и го смъкна уморено.
— Държиш ли да чуеш какво открих в Джером? — попита той и оправи с ръка черната си коса.
Топър сви рамене.
— Ако изпитваш нужда.
— Може би е по-добре да изчакам аудиенцията си с адюнктата.
Нокътят се усмихна.
— Започваш да се учиш, Паран. Никога не предлагай с лека ръка знанието, с което разполагаш. Думите са като монети — струва си да ги къташ.
— Докато не умреш върху купчина злато — каза Паран.
— Гладен ли си? Мразя да се храня сам.
Паран прие къшей хляб.
— Е, адюнктата наистина ли е нетърпелива, или си тук по други причини?
Нокътят се усмихна и се надигна.
— Уви, изисканият разговор приключи. Пътят ни се отваря. — И се обърна към пътя.
Паран също се извърна и видя как във въздуха се раздира нещо като завеса и от пролуката се изсипва мъглива жълта светлина. „Лабиринт, тайните пътища на магьосничеството.“
— Дъх на Гуглата!
Въздъхна. Мъчеше се да се отърси от внезапно обладалия го мраз. През процепа успя да зърне сивкава пътека, притисната от двете страни от ниски стени и засводена отгоре от непроницаема мъгла с цвета на охра. Въздухът нахлу през портала като поет дъх и показа, че пътеката е от пепел — невидими течения завихриха бясно нагоре прашни вихрушки.
— Ще трябва да свикваш с това — каза Топър.
Паран хвана юздите на кобилата и окачи шлема си на седлото.
— Води.
Нокътят го изгледа одобрително и пристъпи в Лабиринта.
Паран го последва. Порталът зад тях се затвори и пътеката отпред се удължи. Итко Кан беше изчезнал, а с него — и всякакви признаци на живот. Светът, в който бяха навлезли, беше пуст като смъртта. Могилите, ограждащи пътеката като стени, се оказаха грамади от пепел. Въздухът беше наситен и гъст, с метален привкус.
— Добре дошъл в имперския Лабиринт — с лека насмешка каза Топър.
— Колко приятно.
— Изкован със сила от… каквото там е било преди. Постигано ли е някога такова нещо? Боговете само могат да кажат.
Тръгнаха.
— Доколкото разбирам — заговори Паран, — нито един бог не претендира за този Лабиринт. Така можете да избегнете събирачите на пътната дан, пазачите на порти, стражите на невидимите мостове и всички останали, за които разправят, че обитават Лабиринтите в служба на безсмъртните си господари.
Топър изсумтя.
— Значи си представяш, че Лабиринтите са толкова претъпкани? Какво пък, суеверията на невежите винаги са забавни. Струва ми се, че ще се окажеш приятен спътник в тази кратка разходка.
Паран замълча. Хоризонтите отвъд грамадите от пепел изглеждаха близки, смътно различима сплав от охрено небе и сиво-черна повърхност. Пот изби и потече под плетената му ризница. Кобилата му изпръхтя тежко.
— Ако случайно се чудиш — каза след малко Топър, — адюнктата в момента е в Унта. С помощта на този Лабиринт ще преминем разстоянието — около триста левги — само за няколко кратки часа. Някои смятат, че империята е станала твърде голяма, някои дори си въобразяват, че далечните й провинции са извън обхвата на императрица Ласийн. Както току-що научи, Паран, подобни убеждения могат да се поддържат само от глупци.
Кобилата изпръхтя отново.
— Да не би да те засрамих толкова, че да онемееш, лейтенант? Искрено съжалявам, ако съм се подиграл с невежеството ти…
— Риск, с който ще трябва да се примириш — отвърна Паран.
Следващите няколко хиляди крачки мълчание бяха за Топър.