Смътната светлина бе неизменна и нямаше как да се различат отминаващите часове. На няколко пъти се натъкваха на места, където дигите от пепел бяха разбъркани, сякаш по тях с тътрене беше преминало нещо грамадно, широки следи водеха в сумрака. На едно такова място намериха тъмно петно и пръснати наоколо като монети брънки от тежка верига. Топър внимателно огледа околността.
„Май не е толкова безопасно, колкото се опита да ми внуши. Тук витаят странни същества и съвсем не са дружелюбни.“
Не се изненада, че веднага след това Топър ускори крачка. Скоро стигнаха до някаква каменна арка. Личеше, че е построена наскоро, и Паран забеляза, че базалтът е от Унта, от имперските кариери край столицата. Стените на семейното му имение бяха от същия лъскав сиво-черен камък. В средата на арката, високо над главите им, се виждаше увенчана с дълги нокти ръка, стиснала кристален глобус: гербът на империята Малазан.
Отвъд арката цареше мрак.
Паран се окашля.
— Стигнахме ли?
Топър рязко се извърна към него.
— Отвръщаш на любезността с арогантност, лейтенант. Няма да е зле да изоставиш благородническата наглост.
Паран се усмихна и махна с ръка.
— Води, придружителю.
Топър завихри наметалото около себе си, пристъпи през арката и изчезна.
Кобилата се дръпна, щом Паран я подведе към арката, и отметна глава. Той се опита да я успокои, но без полза. Накрая се метна на седлото, стисна юздите, насочи кобилата към арката и заби шпорите в хълбоците й. Животното се понесе напред и скочи в пустошта.
Пред тях избухна взрив от светлина и цветове и ги погълна. Копитата на кобилата се приземиха с трясък и пръснаха във всички посоки нещо, което трябваше да е чакъл. Паран я спря и примига, преди да обгърне с поглед сцената около себе си. Просторна зала с таван, блеснал от златния обков, със стени, отрупани с гоблени, и с десетки стражи в пълно снаряжение — приближаваха се към него от всички страни.
Стъписана, кобилата отстъпи встрани и просна Топър на пода.
Едно от копитата изтропа точно до главата му. Изпращя още чакъл — само че не беше никакъв чакъл, забеляза Паран, а камъчета от мозайка. Топър се надигна и изгледа с яд лейтенанта.
Стражите, изглежда, се подчиниха на някаква неизречена заповед, защото бавно се отдръпнаха на позициите си до стените. Паран бързо откъсна очи от Топър. Пред него се издигаше подиум, увенчан с трон от сплетени кости. А на трона седеше императрицата.
В залата цареше пълна тишина, нарушена само от пращенето на полускъпоценни камъни под копитата на кобилата. С гримаса, Паран се смъкна от седлото и уморено изгледа седящата на трона жена.
Ласийн с нищо не беше се променила от последния път, когато се бе оказал толкова близо до нея: простовата и груба, с къса сплъстена светла коса над синкаво невзрачно лице. Кафявите й очи го гледаха присвити.
Паран намести колана на меча си, събра длани и се поклони.
— Императрице.
— Виждам — провлече Ласийн, — че не си се вслушал в съвета на командира преди седем години.
Той примигна изненадано. Тя продължи:
— Разбира се, той също не се вслуша в съвета, който му дадох аз. Чудя се, кой бог ви събра двамата на онзи парапет — готова съм да му отслужа служба в признание на чувството му за хумор. Нима си представяхте, че Имперската арка свършва в конюшните, лейтенант?
— Кобилата ми се опъваше и не искаше да премине, императрице.
— И с основание.
Паран се усмихна.
— За разлика от мен, тя е с потекло, известно със своята интелигентност. Моля приемете покорните ми извинения.
— Топър ще те заведе при адюнктата. — Тя махна с ръка и един от стражите пристъпи да хване юздите на кобилата.
Паран отново се поклони и се извърна с усмивка към Нокътя.
Топър го поведе към една от страничните врати.
— Тъпак! — сопна се той, след като вратата звучно се тръшна след тях, и бързо закрачи по тесния коридор. Паран не направи никакво усилие да го догони и го принуди да чака в другия край, завършващ с вито стълбище. Лицето на Топър беше потъмняло от яд. — Какво беше това за парапета? Значи и друг път си я срещал. Кога?
— След като тя се въздържа да обясни, мога само да последвам примера й — отвърна Паран. И изгледа стъпалата с двата фронтона над тях. — Значи това трябва да е Западната кула. Кулата на Праха…
— Най-горният етаж. Адюнктата те чака в покоите си — други врати няма, така че няма да се загубиш, просто продължаваш, докато не стигнеш горе.
Паран кимна и започна да се изкачва.
Вратата на стаята на самия връх на кулата беше открехната. Паран потропа възпитано по нея и пристъпи. Адюнктата седеше на пейка в другия край, с гръб към широк прозорец. Крилата му бяха отворени и пропускаха червеникавия блясък на изгрева. Обличаше се. Паран се спря смутен.