— Не държа на благоприличието — каза адюнктата. — Влез и затвори вратата.
Паран изпълни заповедта. Огледа се. Стените бяха покрити с овехтели гоблени. Каменните плочи на пода бяха застлани с кожи. Мебелите — оскъдни — бяха стари. Напанска изработка, груби, без никакво изящество.
Адюнктата стана и навлече кожената си ризница. Косата й блесна под червената светлина.
— Изглеждаш уморен, лейтенант. Сядай.
Той се огледа, намери стол и блажено се отпусна в него.
— Следите бяха скрити грижливо, адюнкта. Хората, останали в Джером, едва ли ще проговорят.
Тя пристегна последната каишка.
— Освен ако не пратя некромант.
Паран изсумтя.
— Свидетелства на гълъби… Мисля, че тази възможност е била предвидена.
Тя го изгледа с вдигната вежда.
— Извинете, адюнкта. Изглежда, че вестителите на смъртта са били… птици.
— И ако трябва да погледнем през очите на мъртвите войници, няма да видим нищо повече. Гълъби, казваш?
Той кимна.
— Любопитно. — Тя замълча.
Той я изгледа продължително.
— Аз стръв ли бях, адюнкта?
— Не.
— А навременната поява на Топър?
— Съвпадение.
Паран замълча и затвори очи. Главата му се замая. Не си беше дал сметка колко е уморен. Мина време, преди да осъзнае, че тя му говори. Тръсна глава и се изправи.
Адюнктата стоеше пред него.
— Изтрай малко и ще поспиш, лейтенант. Тъкмо ти обяснявах какво бъдеще те очаква. Няма да е зле да обърнеш внимание. Ти изпълни задачата си според указанията. Всъщност оказа се доста… издръжлив. Погледнато външно, аз съм приключила с теб, лейтенант. Ще те върнат в офицерския корпус, тук в Унта. Ще последват много назначения, с които ще преминеш официалното си обучение. Колкото до службата ти в Итко Кан, там не се е случило нищо особено, разбираш ли ме?
— Да.
— Добре.
— Но какво все пак се случи там, адюнкта? Нима ще изоставим разследването? Нима ще се примирим, без да узнаем какво точно е станало и защо? Или само аз съм този, който трябва да остане в неведение?
— Лейтенант, това е следа, с чието проследяване не бива да се престараваме. Но ще я проследим. И ти ще бъдеш централната фигура в това усилие. Стигнах до извода — може би греша, — че би искал да бъде разкрита, да си свидетел на момента, когато ще дойде възмездието. Греша ли? Може би си видял достатъчно и предпочиташ да се върнеш към нормалното?
Той затвори очи.
— Адюнкта, ще бъда на разположение, когато дойде моментът.
Тя замълча и той усети, че преценява колко струва. Беше превъзмогнал тревогата си и му беше все едно. Беше изразил желанието си; оттук нататък решението бе нейно.
— Ще продължим, без да бързаме. Преназначението ти ще влезе в сила след няколко дни. Междувременно, върни се в бащиното си имение и си почини.
Той стана. Когато стигна до вратата, тя заговори отново:
— Лейтенант, надявам се, че няма да повториш сценката в Тронната зала.
— Съмнявам се, че втория път бих си спечелил толкова смях, адюнкта.
Когато излезе на стълбите, чу нещо като окашляне от стаята зад себе си. Трудно му беше да си представи, че е нещо друго.
Поведе кобилата си по улиците на Унта. Чувстваше се изтръпнал отвътре. Познатите гледки, хорското гъмжило, гласовете и смесицата от езици го поразиха като нещо съвсем странно и променено, не пред очите му, а по-скоро някъде в онова неведомо място между очите и мислите му. Промяната сякаш беше в самия него и го накара да се почувства изхвърлен и прокуден.
И все пак градът изглеждаше същият: гледките, които се редуваха пред очите му, бяха същите както винаги, и редуването им дори беше същото; нищо не се беше променило. Единствено дарът на знатното потекло беше държал околния свят на разстояние, за да може да го наблюдава отстрани, от позиция, неопетнена от досега с простолюдието. Дар… и проклятие.
Сега обаче Паран крачеше през тази гмеж, без да го пази семейната охрана. Нямаше я вече властта на кръвта и единственото, на което можеше да разчита, бе униформата, която носеше. Не някакъв си там занаятчия, нито уличен амбулант или търговец, а войник. Оръжие на империята, а империята разполагаше с десетки хиляди оръжия като него.
Подмина портата Данъчна рампа и продължи по Мраморен скат, където се появиха първите търговски имения, полускрити от високи зидове. Зеленината на разлистените дървета се смеси с щедрите цветове на боядисаните стени; тълпите намаляха и пред сводестите порти започнаха да се мяркат стражи. Жежкият въздух изгуби вонята на смет и гнила храна, постепенно захладня от невидимите фонтани и по улицата се понесе ароматът на цветя.