— Непредвидено — отстъпи той. — Но все едно, стана. Само че не съм в Унта засега. Гостувам само за няколко дни.
— Да не са те повишили?
Той се усмихна.
— Дали вложението ще се оправдае, а? Колкото и да е неприятно, все пак трябва да мислим за възможното влияние, нали?
— Уреждането на положението на това семейство вече не е твое задължение, братко.
— Значи вече е твое? Да не би татко да се е оттеглил от ежедневните грижи?
— Постепенно се оттегля. Здравето му се влошава. Да беше попитал, макар и в Итко Кан…
Той въздъхна.
— Още ли се мъчиш да компенсираш липсата ми, Тавори? При това бреме от провали? Не бих казал, че напуснах тази къща на килим от рози, ако си спомняш. Все едно, винаги съм вярвал, че домашните дела ще попаднат в способни ръце…
Светлите й очи се присвиха, но гордостта премълча очевидния въпрос.
— А как е Фелисин? — попита той.
— Учи си уроците. Още не е чула, че си се върнал. Ще е много възбудена, а после ще е съкрушена, като разбере колко кратка е визитата ти.
— Тя ли е съперничката ти вече, Тавори?
Сестра му изсумтя и се обърна.
— Фелисин? Твърде мека е тя за този свят, братко. За който и да е свят, мисля. Не се е променила. Ще се радва да те види.
Той изгледа мълчаливо вкочанения й гръб, докато тя напускаше стаята.
Миришеше на пот — на своята собствена и на кобилата, — на път, на мръсотия и на още нещо… „Старата кръв и стария страх. — Паран се огледа. — Много по-малък, отколкото го помня.“
2.
Гарвани кръжаха из бледнината на пушеците. Гракът им се сливаше в писклив хор над виковете на ранените и издъхващи войници. Вонята на разкъсана плът тежеше неподвижно в мъглата.
Татърсейл стоеше сама на третия хълм над падналия град Пейл. Купища изгоряла броня — наколенници, нагръдници и оръжия — се въргаляха пръснати около магьосницата. Само допреди час това снаряжение го бяха носили мъже и жени, но от тях сега нямаше и помен. Тишината в овъглените коруби кънтеше в главата й като погребална песен.
Беше скръстила ръце на гърдите си. Пурпурният плащ със сребърната торква, знака на магьосническото ядро на Втора армия, бе провиснал от кръглите й рамене, оцапан със сажди и опърлен. Овалното й месесто лице, излъчващо обикновено херувимска ведрост, бе сякаш изсечено с тъмно призрачни черти, откроили бледостта на посърналите й страни.
При всичките миризми и звуци наоколо Татърсейл усети, че се вслушва неволно в една по-дълбока тишина. Донякъде тя идеше от грамадите празна броня наоколо й — отсъствие само по себе си звучащо като присъда. Но тишината имаше и друг източник. Чародейството, развихрило се днес тук, бе достатъчно, за да раздере тъканта между световете. Каквото и да обитаваше отвъд, в Лабиринтите на хаоса, то изглеждаше толкова близо сега, само да се пресегнеш, и ще го докоснеш.
Беше мислила, че чувствата й са изчерпани, изцедени от току-що преживяния ужас, ала сега, докато гледаше плътните редици на настъпващия към града легион на Черните моранти, от натежалите й клепачи се сипеше скреж на омраза.
„Съюзници. Искат своя час за кръв.“ След този час оцелелите жители на Пейл щяха да са с десетки хиляди по-малко. Дългата дивашка вражда между съседните народи щеше отново да изравни везните на мъстта. С меча. „Шеденул милостиви, не беше ли достатъчно?“
Десетки пожари бушуваха неудържими из града. Най-сетне обсадата бе приключила, след три дълги години. Но Татърсейл знаеше, че предстои още. Нещо се криеше и чакаше в тишината. Все едно. Тя също щеше да чака. Смъртта, посята в този ден, изискваше от нея поне това — в края на краищата се беше провалила във всички други по-важни неща.
Равнината долу беше застлана с тела на малазански воини — дрипав килим от мъртъвци. Щръкнали нагоре крайници тук-там, с властно накацалите по тях черни гарвани. Войници, оцелели след касапницата, сновяха замаяни между труповете и търсеха мъртвите си другари. Пълни с болка, очите на Татърсейл ги следваха.