— Идат — промълви глас на десетина стъпки вляво от нея и тя бавно се обърна. Магьосникът Хеърлок лежеше проснат върху изгорялата броня, темето на бръснатия му череп отразяваше посърналото небе. Вълна от чародейство го беше помляла от кръста надолу. Розови, оплискани с кал черва се свличаха изпод ребрата му, замрежени с мазни полузасъхнали капки. Смътно сив магически ореол издаваше усилията му да остане жив.
— Мислех те за умрял — промърмори Татърсейл.
— Извадих късмет.
— Не ти личи.
Хеърлок изпъшка и под сърцето му бликна гъста и тъмна кръв.
— Идат — повтори той. — Видя ли ги вече?
Тя отново насочи вниманието си към склона, присвила светлите си очи. Приближаваха се четирима войници.
— Кои са?
Магьосникът не отговори.
Татърсейл извърна лице към него и видя, че погледът му се е приковал в нея, напрегнат като на смъртник в последните мигове.
— Мислех, че вълната те е ударила през корема. Какво пък, предполагам, че и това е начин да те извозят оттук.
Отговорът му я изненада.
— Маската на грубост не ти приляга, Сейл. Никога не ти е прилягала. — Той се намръщи и примига рязко, за да надвие мрака, предположи тя. — Винаги има риск да научиш твърде много. Радвай се, че ти го спестих. — Усмихна й се и се видяха оцапаните му с кръв зъби. — Мисли за хубави неща. Плътта е тленна.
Тя го изгледа твърдо, учудена от внезапната му… човещина. Умирането може би слагаше край на обичайните игри, на преструвките на живия танц. Може би просто не бе подготвена да види как най-сетне у Хеърлок ще се прояви смъртният човек.
— Прав си. Моментът не е подходящ за маски, нали? Никога не съм те харесвала, Хеърлок, но никога не съм оспорвала храбростта ти… Никога няма да я отрека. — Изгледа го критично, отчасти смаяна, че ужасната му рана не можа да я накара дори да трепне. — Мисля, че дори изкуството на Тайсхрен вече не може да те спаси.
Нещо лукаво просветна в очите му и той се изсмя хрипливо.
— Мило момиче… Наивността ти никога не е преставала… да ме очарова.
— Разбира се — сопна се тя, ужилена и уязвена от внезапната му откровеност. — Последната ти шега за моя сметка, просто заради доброто старо време, нали?
— Не разбираш…
— Толкова ли си сигурен? Твърдиш, че още не е приключило. Омразата ти към нашия Върховен маг е толкова свирепа, че може да те изтръгне от хладната прегръдка на Гуглата, нали? Мъст и отвъд гроба, това ли е?
— Би трябвало вече да ме познаваш. Винаги си приготвям задна вратичка.
— Та ти не можеш дори да пълзиш. Как смяташ да стигнеш до нея?
Магьосникът облиза напуканите си устни.
— Част от сделката — промълви той. — Вратата иде към мен. Идва, докато си говорим.
Смътна тревога стегна вътрешностите й. Татърсейл чу зад себе си дрънчене на желязна броня, звук, който стигна до ушите й като хладен вятър. Обърна се и видя, че четиримата войници са излезли на билото. Трима мъже и една жена — оцапани с кал и оплискани с кръв, с лица, побелели като кости. Магьосницата усети, че погледът й е привлечен от жената, задържала се най-отзад като нежелана мисъл. Момичето беше младо, хубаво като ледена висулка и също толкова топло сякаш на допир. „Нещо зло има тук. Внимавай.“
Водачът им — сержант според торквата на рамото му — пристъпи към Татърсейл. Хлътналите дълбоко в набръчканото му, уморено лице тъмносиви очи я изгледаха с равнодушие.
— Тази ли е? — попита той високия чернокож мъж, който застана до него.
Онзи поклати глава.
— Не. Търсим ето този. — Говореше малазански, но грубоватият му акцент издаваше човек от Седемте града.
Третият мъж, също чернокож, мина вляво от сержанта — сякаш се плъзна напред, без да откъсва очи от Хеърлок. Пренебрежението му към Татърсейл я накара да се почувства леко унизена. Помисли дали да не му каже една-две подходящи за случая думи, но усилието изведнъж й се стори прекомерно.
— Е — обърна се тя към сержанта. — Ако сте погребалното отделение, подранили сте. Все още не е умрял. Но разбира се — продължи тя, — не сте погребалното. Знам го. Хеърлок е сключил някаква сделка… смята, че ще оживее, макар и с половин тяло.
Устните на сержанта се свиха под коравата прошарена брада.
— Какво искаш да кажеш, магьоснице?
Чернокожият до сержанта погледна през рамо към момичето, което все още стоеше на десетина крачки зад тях. Като че ли потрепери, но мършавото му лице остана безизразно. Той сви загадъчно рамене и също подмина Татърсейл.
Тя потръпна неволно, щом силата перна сетивата й. Пое си рязко дъх. „Той е маг.“ Проследи го с поглед как застава до другаря си от едната страна на Хеърлок и се мъчи да види през мръсотията и петната кръв, оцапали униформата му.