Една силна ръка го стисна за рамото и преди Барук да е успял да реагира, лорд Аномандър Рейк пристъпи напред и заяви високо:
— Предлагам услугите си като секундант. — И срещна погледа на Ралик.
Убиецът изобщо не погледна към Барук, а прие предложението на Рейк със сдържано кимване.
— Може би двамата непознати се познават — озъби се Търбан Орр.
— Никога не сме се срещали — каза Рейк. — Но инстинктивно споделям неприязънта на този човек към безкрайното ви дърдорене, съветнико. Поради което желая да избегна дългите дебати кой да бъде секундантът на този господин. Продължаваме ли по процедурата?
Търбан Орр тръгна към терасата, последван от Истрайсиън Д’Арл. Барук се обърна, за да тръгне след тях, но усети до себе си познат енергиен контакт. Извърна се рязко и отстъпи назад, ужасен.
— Мили богове, Мамът! Откъде намери тази отвратителна маска?
Очите на стареца срещнаха погледа му за миг и се извърнаха притеснено.
— Точна интерпретация на лице на Джагът, надявам се — промълви той. — Макар че бивните са може би късички.
Барук се овладя.
— Е, успя ли най-после да намериш племенника си?
— Не — отвърна Мамът. — И това дълбоко ме безпокои.
— Е — изсумтя алхимикът, докато излизаха на терасата, — да се надяваме, че късметът на Опонн все още е на страната на момчето.
— Да се надяваме — промърмори Мамът.
Когато тълпа възбудени гости се изсипа от залата и се струпа на терасата, Уискиджак се ококори.
Фидлър притича до него.
— Това е дуел, сержант. Оня с петното от вино на ризата е единият — съветник Орр. Никой не знае кой е другият. Ей го там, с онзи едър мъж с маската на дракон.
Сержантът се беше облегнал, скръстил ръце, на една от мраморните колони до фонтана, но щом видя високата фигура с драконовата маска, едва не падна във водата.
— Кълна се в топките на Гуглата! — изруга той. — Позната ли ти е тази дълга сребърна коса, Фидлър?
Саботажникът се намръщи.
— Лунният къс — изсумтя Уискиджак. — Това е магът, който стоеше на онзи портал и се сражаваше с Тайсхрен. — Избълва впечатляващ списък от ругатни и добави: — И не е човек.
Фидлър изстена.
— Тайст Андий. Намерил ни е, кучият му син. Пада ни се!
— Млъкни. — Уискиджак вече се съвземаше от слисването си. — Предай на всички, че ни вика капитан Стилис. Отстъпвай към дърветата — и с ръка на оръжието. Действай!
Фидлър тръгна. Къде, в името на Гуглата, бяха Калам и Паран, между другото? Улови погледа на Бързия Бен и му махна да се приближи.
— Фид ми обясни — прошепна на ухото му Бързия Бен. — Аз май няма да мога да помогна много, сержант. Обитателят на гробницата излъчва много гадни вълни. Главата ми всеки миг ще се пръсне. — Усмихна се плахо. — Само се огледай. Можеш да различиш всички магове по болнавите им изражения. Ако всички можехме да стигнем до Лабиринтите си, щяхме да сме наред.
— Защо не го направите?
Магьосникът отвърна с гримаса:
— Оня Джагът ще ни засече като сигнален огън. И ще унищожи по-слабите. Макар и от толкова далече, ще ни съсипе. И ще настъпи ад.
Гостите на терасата направиха място на участниците в дуела.
— Разбери се с Хедж и Фидлър — нареди Уискиджак, без да откъсва очи от Тайст Андий. — Да спретнат нещо в случай, че всичко се скапе. Тогава това имение трябва да пламне и да гори дълго. Ще ни трябва отвличане, за да можем да взривим мините по пресечките. Ако са готови, кимни ми.
— Разбрано. — Бързия Бен изчезна в навалицата.
Уискиджак изсумтя изненадан, когато някакъв младеж, облечен като крадец, чак до маската на лицето, се шмугна покрай него.
— Извинете — промърмори младежът и се смеси с тълпата.
Сержантът зяпна след него, след което хвърли поглед към градината. Как изобщо бе успял да мине този младеж между тях? Сигурен беше, че са блокирали гората. Намръщи се и разхлаби меча си в ножницата.
Крокъс нямаше никаква представа какъв костюм ще носи Чалис Д’Арл и се бе примирил, че ще я търси дълго. Беше оставил Апсалар при задната стена и вече се чувстваше гузен. Все пак тя като че ли го прие добре — макар и по начин, който го накара да се почувства още по-зле. Защо трябваше да се държи толкова мило?
Едва успя да помисли колко странно се е подредила тълпата гости, докато търсеше с очи нечия глава на височината на гърдите на другите. Оказа се, че не е нужно — костюмът на Чалис Д’Арл изобщо не я прикриваше.
Беше се озовал между двама едри пазачи. Срещу него, на двайсетина стъпки, без никой да скрива гледката му, стоеше Чалис с някаква по-възрастна жена, за която Крокъс реши, че трябва да е майка й. Вниманието и на двете несъмнено беше приковано в един висок строг мъж, който говореше с друг мъж, който пък нахлузваше на ръката си ръкавица. Крадецът бавно осъзна, че всеки момент ще започне дуел.