— Що за хора сте вие?
— Девети взвод, Втора.
— Девети? — Дъхът й излезе на съсък през стиснатите й зъби. — Мостоваците. — Присвитите й очи се спряха на сержанта. — Което значи, че вие сте Уискиджак.
Той сякаш трепна.
Татърсейл усети, че устата й е пресъхнала. Окашля се.
— Чувала съм за вас, разбира се. Слушала съм за…
— Все едно — прекъсна я той с пресипнал глас. — Старите истории растат като троскот.
Тя потърка лицето си и усети как под ноктите й се събра мръсотия. Мостоваците бяха елитът на стария император, неговите фаворити, но след кървавия преврат на Ласийн преди девет години ги бяха натикали във всички миши дупки, които можеха да се намерят. Това почти десетилетие ги беше свело до жалък малоброен дивизион. Но и сред тях се бяха издигнали имена. Оцелелите, предимно взводни сержанти, си бяха пробили път и се бяха наложили в Малазанската армия на Дженабакъз и отвъд него. Имена, придаващи вкус на разрастващата се вече легенда за Войнството на Едноръкия. Деторан, Анци, Спиндъл, Уискиджак. Имена, натежали от слава и вгорчени от цинизма, от който се храни всяка армия. Те ги носеха като знамена в лудостта на тази безкрайна кампания.
Сержант Уискиджак оглеждаше разрухата, осеяла хълма. Татърсейл виждаше как малко по малко сглобява цялата картина на случилото се. Един мускул на брадичката му потръпваше. След малко той я погледна с някак ново разбиране, с намек за нещо в дълбоките тъмносиви очи, нещо, което насмалко щеше да я съкруши.
— Вие сте последната, останала в ядрото. Нали?
Тя извърна очи уязвена.
— Последната оставена жива. И не беше въпрос на умение. Чист късмет.
И да усети горчивината в думите й, той не го показа, замълча и загледа двамата си войници, надвесени над Хеърлок.
Татърсейл облиза устни и пристъпи неспокойно на място. Двамата войници си говореха тихо. Чу смеха на Хеърлок, звукът я жегна и я накара да трепне.
— Високият — каза тя. — Маг е, нали?
Уискиджак изсумтя, после отвърна:
— Той е Бързия Бен.
— Едва ли е рожденото му име.
— Не е.
Тя раздвижи рамене под тежестта на плаща, за да облекчи малко тъпата болка в гърба.
— Би трябвало да го познавам, сержант. Такава сила се забелязва. Не е новак.
— Да — отвърна Уискиджак. — Не е.
Тя усети, че я обзема гняв.
— Искам обяснение. Какво става тук?
Уискиджак й отвърна с гримаса.
— Нищо особено, както изглежда. — Повиши глас: — Бързак?
Магът се озърна през рамо и белите му зъби блеснаха.
— Последни договорки, сержант.
— Дъхът на Гуглата да ме лъхне дано. — Татърсейл въздъхна и извърна глава. Момичето продължаваше да стои на билото и като че ли се взираше към колоните на Морантите, минаващи през града. Усетило сякаш вниманието й, то се обърна рязко. Изражението му стъписа магьосницата и тя извърна очи. — Това ли остана от взвода ви, сержант? Двама мародери и една жадна за кръв новобранка?
Уискиджак отвърна равнодушно:
— Останаха ми седем.
— А заранта бяха?
— Петнайсет.
„Тук нещо не е наред.“ Изпита нужда да каже нещо.
— По-добре от повечето. — Изруга мълчаливо, щом видя как се отцеди кръвта от лицето на сержанта. — Все пак — добави тя — сигурна съм, че са били добри хора… онези, които сте изгубили.
— Добри за умиране — отвърна той.
Жестокостта на думите му я порази. Замаяна, тя затвори очи да спре сълзите на смут и безсилие. „Твърде много неща се случиха. Не съм готова за това. Не съм готова за Уискиджак, премазан от тежестта на собствената си легенда, човека, изкачил планини от мъртъвци в служба на империята.“
Мостоваците не се бяха показвали много в последните три години. От самото начало на обсадата им бяха възложили задачата да подровят масивните древни стени на Пейл. Заповедта бе дошла направо от столицата и беше или жестока шега, или плод на въпиещо невежество: цялата долина представляваше ледникова шлака, скална грамада, запушила разлом толкова дълбок, че дори маговете на Татърсейл много трудно можеха да намерят дъното му. „Били са под земята цели три години. Кога са видели слънцето за последен път?“
Изведнъж Татърсейл се вкочани.
— Сержант? — Погледна го. — До тази сутрин сте били в тунелите си?
Видя терзанието, което пробяга по лицето му, и разбирането за случилото се бавно се утаи в ума й.
— Какви тунели? — промълви той и тръгна да я подмине.
Тя протегна ръка и го стисна за рамото. Сякаш го полазиха тръпки.
— Уискиджак — прошепна Татърсейл. — Вие се сетихте. За… за мен, за онова, което стана на този хълм, за всички тези войници. — Поколеба се, после добави: — Провалът е за всички ни. Съжалявам.