Чалис го видя, стана и затича към него.
Приближи се и примижа.
— Горлас? Ти ли си? Цяла вечер те чаках!
Крокъс замръзна. А после, без да мисли, се хвърли напред и затисна с ръка устата й, а с другата я прегърна през кръста. Чалис изписка тихичко, опита се да го ухапе по ръката, почна да се бори, но той я повлече в тъмната градина. И се зачуди: „А сега какво?“
Трошачът на кръгове се облегна на мраморния стълб в главната зала на имението. Гостите се бяха струпали около тялото на Търбан Орр, спореха шумно и сипеха празни закани. Въздухът над градината бе натежал от мирис на кръв.
Той изтри очи, мъчейки се да успокои сърцето си. „Свърши се. Кралице на сънищата, приключих. Вече мога да отдъхна. Най-сетне да отдъхна.“ Изправи се бавно, пое си дълбоко дъх, намести меча на кръста си и се огледа. Капитан Стилис не се виждаше никакъв, а залата беше почти празна освен няколкото слуги пред входа на кухнята. Лейди Симтал все още я нямаше и объркването се усилваше от липсата й.
Трошачът на кръгове за последен път погледна към гостите в градината, после закрачи към изхода. Докато подминаваше дългата маса, отрупана с остатъци от сладкиши, чу тихо похъркване. Още една стъпка и се озова в края на масата, и видя един дребен дебел мъж, седнал в стар, тапициран с плюш стол. Оцапаната херувимска маска скриваше лицето му, но Трошачът на кръгове видя затворените очи, а носовото похъркване, придружаващо издигането и спадането на гърдите, бе шумно и постоянно.
Пазачът се поколеба, после поклати глава и продължи. Отвъд портите вече го чакаха улиците на Даруджистан и свободата. И след като вече бе направил първите си крачки към нея, нищо не можеше да го спре.
„Изпълних своя дял. Поредният безименен непознат, който не можа да избяга от лицето на тиранията. Гугло скъпа, вземи нещастната му душа — сънищата му свършиха, прищявката на един убиец сложи края им. Колкото до собствената ми душа, е, ще трябва да почакаш малко.“
Мина през портите и усмивката неканена се плъзна на устните му.
22.
Раест беше извадил от битката два от черните дракони. Останалите два кръжаха високо в небето, а Силана Червенокрилата бе отлетяла и се бе скрила зад хълма. Джагътският тиран знаеше, че страда — мощта на неимоверната й жизнена сила изтичаше.
— А сега — процеди той през раздраните си устни, — тя ще умре.
Плътта на Раест бе разкъсана от злата мощ на драконите, мощ, която кипеше от челюстите им като огнен дъх. Крехките му жълти кости бяха изпотрошени. Единственото, което все още го държеше прав и му даваше сила да се движи, бе неговият Лабиринт Омтоуз Феллак.
След като Финнест се озовеше в ръцете му, щеше да възобнови това свое тяло, да го изпълни с живеца на здравето. И той бе близо до целта си. Още една редица хълмове и градските стени щяха да се видят, и единственото, което щеше да остане между Раест и още по-голямата му мощ, щяха да са градските укрепления.
Битката бе опустошила хълмовете, всичко бе изпепелила в смъртоносния сблъсък на Лабиринти. И Раест бе изтласкал драконите. Слушал бе писъците им на болка. Със смях бе изхвърлил облаци пръст и камъни в небесата, за да ги заслепи. Въздухът бе запалил на пътя на техния полет. Облаците бе изпълнил с огън. Чувстваше колко е хубаво да е жив отново.
Вървеше и продължаваше да превръща земята наоколо в пустош. Само с едно рязко извиване на главата си бе срутил каменния мост над широката плитка река. Там бе имало стражева постройка и войници с железни оръжия — странни същества, по-високи от Имасс, ала той бе усетил, че лесно може да ги пороби. Само че точно тези хора Раест унищожи, та да не го разсейват в битката му с драконите: Беше срещнал още един, облечен като тях и яхнал кон. Уби и мъжа, и коня, подразнен от натрапчивата им поява.