Крокъс кимна. Очите му бяха приковани в нещото, което неволно бе нарекъл пън. По-скоро приличаше на дървена къщичка. Дупките по стените му спокойно можеха да минат за прозорци. За разлика от Воркан, той долавяше в него не глад, а по-скоро някаква настойчивост и почти безсилие.
— Преди да си ме обвинил, ме изслушай внимателно, Крокъс.
Крадецът извърна очи от дървения блок.
— Цял съм слух.
— Барук може би все още е на празненството. Трябва да го намериш и да му кажеш точно какво се случи. Кажи му, че Воркан е Върховен маг… и ще ги избие всички, освен ако не се съберат и не се защитят заедно. — Убиецът сложи ръка на рамото на Крокъс. Момчето трепна и го погледна с боязън. — А ако Барук си е тръгнал, намери Мамът. Видях го преди малко. С една маска на звяр с бивни.
— Чичо Мамът? Ама той е…
— Той е Върховен жрец на Д’рисс, Крокъс, и е член на Кабала Т’орруд. Хайде, побързай. Няма време за губене.
— Искаш да кажеш, че ти ще останеш тук ли, Ралик? Просто ще седиш на тоя… тоя пън?
Усмивката на убиеца повехна.
— Воркан каза истината, момче. Каквото и да е това, изглежда, аз го задържам. Барук трябва да научи за тази шашма. Разчитам на усета му повече, отколкото на Воркан, но засега ще й се подчиня.
За миг Крокъс се поколеба; мислеше за Апсалар. Сигурен беше, че са й направили нещо — а ако й бяха навредили, щяха да си платят. Но пък… Чичо Мамът? Воркан се канеше да убие чичо му? И той погледна твърдо Ралик.
— Смятай, че е направено.
В този миг рев на болка и гняв отекна откъм терасата и разтърси дърветата. Дървеният блок зад тях реагира с взрив от жълти пламъци, а корените му се загърчиха и се издуха.
Ралик избута с все сила Крокъс назад, обърна се вихрено и скочи върху блока. Жълтият огън примига и загасна, а по земята във всички посоки запълзяха пукнатини.
— Тръгвай! — извика Ралик.
С разтуптяно сърце, крадецът се обърна и побягна към имението на лейди Симтал.
Барук рязко дръпна въжето на камбанката. Кочияшът над него извика. Екипажът закова на място.
— Стана нещо — изсъска той на Рейк. — Проклятие, много рано си тръгнахме! — Премести се до прозореца и го отвори.
— Един момент — каза Рейк спокойно. Бе свъсил вежди и бе килнал глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. — Тиранът — обяви той. — Само че е омаломощен, а маговете ви са достатъчно, за да се справят с него. — Отвори уста да добави още нещо, но се отказа. Тъмно лазурните му очи изгледаха алхимика. — Барук — каза той кротко, — прибери се в имението си. Подготви се за следващия ход на империята — няма да ни се наложи да чакаме дълго.
— Кажи ми какво става — настоя ядосано Барук. — Ще се опълчиш ли все пак на Тирана, или не?
Рейк хвърли маската си на пода между двамата и закопча яката на плаща си.
— Ако се окаже необходимо — да.
По каляската затропаха юмруци и се чуха весели гласове. Тълпата напираше отвсякъде и клатеше каляската. Наближаваше дванадесетата камбана, часът на Възнесението на Богинята на пролетта към небето с лунния изгрев.
Рейк продължи:
— Междувременно градските улици трябва да се разчистят. Предполагам, че желанието ви е да сведете жертвите до минимум, нали?
— Това ли е всичко, което ми предлагаш, Рейк? — Барук махна рязко с ръка. — Да разчистя улиците? Как, в името на Гуглата, да го направим? В Даруджистан има триста хиляди души и сега всички са на улиците!
— Тогава го оставете на мен. Трябва да си намеря някое високо място за наблюдение. Някакви предложения?
Отчаянието на Барук бе толкова силно, че той едва се сдържа да не изругае Аномандър Рейк.
— Камбанарията на К’рул. Една квадратна кула близо до портата за Уори.
Рейк слезе от каляската и каза:
— Ще поговорим отново в имението ти. Ти се подготви с другите. — Огледа тълпата и вдигна глава, сякаш душеше въздуха. — Колко далече е до тая камбанария?
— Триста крачки… не мислиш да ходиш пеш, нали?
— Мисля. Още не съм готов да разтворя Лабиринта си.
— Но как… — Барук онемя, щом Аномандър Рейк показа отговора на въпроса.
С цяла глава, че и повече по-висок от блъскащата се човешка гмеж, Синът на Тъмата извади меча си от ножницата и ревна:
— Ако са ви скъпи душите, сторете път!
Вдигнат нависоко, мечът се пробуди със стон и от острието му блъвнаха вериги от дим. Ужасен звук като от скърцащи колела изпълни въздуха, надигна се хор от стонове, изпълнени с безнадеждност. Тълпата се отдръпна стъписана пред лорд Аномандър Рейк и всяка мисъл за празненство бе пометена.
— Боговете да не дават дано! — прошепна Барук.
Всичко започна съвсем невинно. Бързия Бен и Уискиджак стряха кротко край фонтана. Наоколо шетаха слуги, защото въпреки пролятата тази нощ кръв и отсъствието на домакинята с наближаването на дванадесетата камбана празничното настроение се усили отново. Скоро при тях дойде капитан Паран.