И ето че Мамът бе мъртъв, също като Джагътския тиран. Рейк ли беше убил стария му приятел? Ако бе така, то той не бе използвал меча си: поредната милост, оказана както на Мамът, така и на самия Барук — ако не друго, то алхимикът бе доловил нещо като облекчение в предсмъртния му вик.
Някой тихо се покашля на прага и го извади от унеса му. Барук бързо се обърна. И вдигна вежди.
— Деръдан!?
Лицето й бе пребледняло, усмивката — унила.
— Помислих за теб след кончината на Мамът. Тъй че дойдох.
Отначало Барук възнегодува от натрапването й. Предпочиташе да поскърби сам. Но докато я гледаше как сяда, мислите му поеха в друга посока. Нейният Лабиринт беше Теннес, древен и свързан със сезонните цикли; а между шепата божества, които можеше да призовава, попадаше и Теннерок, Глиганът с Петте бивни. Най-голямата сила на Деръдан — поне тази, която тя с охота споделяше — бе Бивенът, наречен „Любов“. Той чак сега се сети, че е дошла да му предложи дар.
Деръдан седна тежко в един стол и смукна дълбоко от лулата си.
— Рейк е убеден, че все още не е свършило — каза Барук.
Тя кимна.
— Видях с очите си края на Мамът, нали? Опълчихме му се аз лично… и един забележителен чародей. Плътта на Мамът бе унищожена от морантско запалително вещество. Духът на джагъта оцеля, но го взе… един Азат. — Очите й под тежките клепачи го изгледаха преценяващо.
— Азат? Тук, в Даруджистан?
— Да. Тези тайнствени твари, тъй известни със своя глад за магове, ще наложат над усилията ни… известна предпазливост, нали?
— Къде се е появил?
— В градината на Симтал. Не ти ли споменах и за морантското запалително вещество? На празненството на лейди Симтал имаше крайно необичайни гости, нали?
— Малазанци?
— На два пъти ми спасиха живота… Чародеят, за когото споменах, владее седем Лабиринта…
— Седем?! — Барук потръпна. — Дъх на Гуглата, но това възможно ли е изобщо?
— Ако ни мислят злото, на Сина на Мрака ще се падне да посрещне предизвикателството.
Някъде наблизо забушува сила и алхимикът скочи и стисна юмруци.
— Пуснат е демон! — изсъска той.
— Усетих го аз — отвърна пребледнялата Деръдан. — С голяма мощ.
— Демонски господар. — Барук кимна. — Точно това е очаквал Рейк.
— Той способен ли е да надвие такова същество? Вярно, че е Синът на Тъмата, но усещаш мощта на демона, нали?
— Не знам — едва чуто отвърна Барук. — Но ако не го надвие, градът е обречен.
В този момент последва нов удар, после — още един. Вещицата и алхимикът се спогледаха, разбрали. Двама от техния Кабал ги бе споходила ужасна смърт.
— Паралд — прошепна тя уплашено.
— И Толис — добави Барук. — Почна се. Проклет да е Рейк, че се оказа толкова прав.
Тя го погледна питащо и Барук отвърна с гримаса:
— Воркан.
Застанал на зацапаните олющени бронзови плочи на покрива на камбанарията, Аномандър Рейк извърна рязко глава. Очите му потъмняха до черно. Вятърът се впиваше в дългата му сребърна коса и сивото му наметало и виеше, кух и самотен. За миг той погледна нагоре към Лунния къс, който бавно се носеше на запад. Усещаше болката му все едно, че раните, които бе понесъл при Пейл, отекваха някак в собственото му тяло. Тръпка на жалост премина по лицето му.
Чу тежкия плясък на криле и се усмихна.
— Силана — промълви тихо. Знаеше, че ще го чуе. Червеният дракон се плъзна между две кули и отново се издигна нагоре. — Знам, че усещаш присъствието на Демонския господар, Силана. Искаш да ми помогнеш в това. Знам, знам. — Поклати глава. — Върни се на Лунния къс, мила приятелко. Тази битка е моя. Твоята свърши. Но знай едно: ако бъда победен, давам ти право да отмъстиш за моята смърт.
Силана се понесе над него и отвърна с тънък вой.
— Прибери се у дома — прошепна Рейк.
Червеният дракон проплака отново, а после зави на запад и се издигна в нощното небе.
Рейк усети присъствие до себе си, обърна се и видя висок закачулен мъж — гледаше също като него притихналия долу град.
— Неразумна е — промълви Рейк — тази непредизвестена поява.
Мъжът въздъхна и каза:
— Камъните под краката ти наскоро бяха осветени. Прероден съм.
— Няма място на света за един Древен бог — каза Рейк. — Повярвай ми.
К’рул кимна.
— Зная. Смятах да се върна в Селенията на Хаоса с Джагътския тиран за компания. Уви, той ми се изплъзна.
— И беше затворен другаде.
— Това ме облекчава.
Двамата помълчаха малко, после К’рул пак въздъхна.