— Объркан съм. От този свят. От това време.
— Не си единственият, който изпитва това, Древни — изсумтя Рейк.
— Дали да не тръгна по твоя път? Да търся нови битки, нови игри, които да играя в компанията на асценденти? Възнаграден ли си духом за тези усилия?
— Понякога — промълви Рейк. — Но общо взето, не.
Скритото под качулката лице се извърна към Тайст Андий.
— Защо тогава?
— Не познавам друг начин на живот.
— Не мога да ти помогна тази нощ, Аномандър Рейк. Мога да се появявам само в това осветено място и в сънищата на един-единствен смъртен, ала никъде другаде.
— Ще се постарая тогава — каза Рейк — да избегна събарянето на твоя храм.
К’рул кимна и изчезна.
Останал отново сам, Рейк насочи вниманието си към улицата долу. Появи се привидение. Спря, задуши във въздуха, после започна да се променя — завъртя се. Властелин на Галайн и соултейкън.
— Е — изръмжа Господарят на Лунния къс, — аз също.
Тайст Андий разпери широко ръце и започна да се издига нагоре. Магията на Куралд Галайн се завихри около него, започна да слива в едно облеклото му, грамадния меч, засмукваше всичко навътре във фигурата, към която се домогваше той сега. Въртежът беше гладък и красноречив — и ето, че от раменете му се разгънаха две лъскави черни криле. Плът и кости започнаха да се изпъват и напират навън в това преображение.
И докато се издигаше нагоре, приковал очи към звездите, Аномандър Рейк се превърна в черен дракон, със сребърна грива, много по-могъщ и от Силана. Заблестяха очите му — сребърни, вертикалните резки на зениците им се разшириха. Дъхът му заизлиза тежко и силен беше плясъкът на крилете му сред дълбокия стон на мускули и кости. Издуха се гърдите му, за да вдишат студения сух въздух, и мощ изпълни съществото му.
Още по-нависоко се издигна Рейк и се плъзна през самотния облак, пробягал сред мрака над града. Когато най-сетне разпери крилете си, за да погали полъха на вятъра, погледна надолу към града, който блестеше като покрита с патина медна монета на дъното на бистро езерце.
Тук-там изригваше магия, най-вече из квартала на именията, и Рейк долови в тези изригвания смърт. Премисли съобщението, доставено му от Серрат по благоволението на един зъл маг, за когото мислеше, че е на хиляда левги оттук. Нима магиите бяха дело на тези натрапници? Изръмжа безсилно — щеше да се заеме с тях по-късно. Сега го очакваше битка. Императрицата и империята го предизвикваха непрекъснато, упорити в желанието си да изпитат силата му. Всеки път той се беше оттеглял, не искаше да се въвлича. „Е, добре, императрице. Търпението ми вече се изчерпа.“
Вдиша напрегнато, ципата на крилете му се изпъна и ставите му изпукаха. И тогава, свил криле, Аномандър Рейк, Синът на Тъмата и Господарят на Лунния къс, се спусна стремглаво надолу.
Калам знаеше маршрута, по който щяха да започнат взривовете на двамата сапьори. Свърна по улицата и затича. Голяма работа, че Лунният къс бе надвиснал над главите им, готов всеки момент да рухне върху града и да смачка всичко живо като божия пета — пука им на Фидлър и Хедж. Работа си имаха те.
Убиецът кълнеше и последната кост на тъпите им, упорити глави. Защо не тичаха поне като нормални, разумни хора? Стигна до един ъгъл и пресече диагонално. Отпред, в другия край на улицата, се издигаше хълмът Величие. Щом стигна на завоя, едва не се сблъска с двамата сапьори. Фидлър хукна на една страна, Хедж на друга — сякаш изобщо не го познаха; на лицата им бе изписан ужас.
Калам ги застигна отново и ги спипа за вратовете. Изпръхтя от болка, когато двамата се обърнаха и го сграбчиха.
— Копелета проклети! — изрева той. — Спрете!
— Това е Кал! — извика Хедж.
Калам видя един ръждив къс меч само на половин педя от лицето си, а зад него — пребледнялото лице и ококорените очи на Фидлър.
— И прибери тоя боклук — тросна се убиецът. — Инфекция ли искаш да получа?
— Изчезваме оттук! — изсъска му Хедж. — Забрави ги проклетите мини! Забрави всичко!
Без да пуска наметалата им, Калам ги разтърси.
— Я се успокойте. Какво е станало?
Фидлър изпъшка и посочи по улицата.
Калам се обърна и се вцепени.
По уличното платно бавно се тътреше високо дванайсет стъпки същество, присвило рамене, покрити с лъскава мантия с висока качулка. От широкия му колан от драконова кожа стърчеше двуостра брадва — дръжката й бе дълга колкото Калам. Широкото плоско лице на съществото имаше две цепки за очи.
— О, до Портите на Гуглата да ида дано и обратно! — измърмори убиецът. — Това е скъпият на Тайсхрен властелин. — Той изблъска двамата сапьори настрани. — Бегом. Обратно в имението на Симтал.