Чародеите на Пейл си бяха намерили могъщ съюзник. Татърсейл помнеше, че империята вече се беше сблъсквала със загадъчния Лунен господар, по времето на императора. Имаше опасност нещата да тръгнат много на зле, но после Лунният къс се беше оттеглил от играта. Никой между живите все още не бе разбрал защо — просто една от хилядите тайни, които императорът бе отнесъл със себе си във влажния си гроб.
Повторната поява на Лунния тук на Дженабакъз беше изненада. И този път нямаше отбой в последната минута. Шест легиона от магьосническите Тайст Андий бяха слезли от Лунния къс и под командата на бойния вожд Каладън Бруд бяха обединили силите си с наемниците на Пурпурната гвардия. Заедно двете армии започнаха да изтласкват Пета армия на Малаз, която беше настъпвала на изток, по северния край на равнината Риви. През последните четири години Пета беше затънала в тресавищата на Леса на Черното псе и бе принудена да устоява на тази позиция срещу Бруд и Пурпурната гвардия. Опора, която бързо се превръщаше в смъртна присъда.
Но беше явно, че Каладън Бруд и Тайст Андий не са единствените обитатели на Лунния къс. Един невидим господар оставаше да командва крепостта, скрепил договор със страховитите чародеи на Пейл.
Ядрото на Татърсейл хранеше нищожни надежди, че ще може да надвие с магията си такъв противник. Ето защо обсадата беше замряла, с изключение на Мостоваците, чиито упорити усилия да подровят древните стени на града не секваха.
„Остани — помоли се тя на Лунния къс. — Извръщай безкрайно лика си и пази мирисът на кръв, писъците на загиващите да не покрият тази земя. Изчакай ние да примигнем първи.“
Калът чакаше до нея. Не каза нищо: разбираше в какъв ритуал се е превърнало това. Това бе една от многото причини Татърсейл да го заобича. Като приятел, разбира се. Нищо сериозно, нищо страшно нямаше в обичта към един приятел.
— Долавям нетърпение у Хеърлок — промърмори Калът до нея.
Тя въздъхна.
— И аз. Точно затова така не ми се иска да бързам.
— Знам, но не можем и да се бавим много, Сейл. — Ухили се лукаво.
— Хм, не можем да им позволим да стигнат далече в заключенията си, нали?
— Няма да им се налага да ходят много далече. Все едно. — Усмивката му изведнъж се стопи. — Да вървим.
След няколко минути бяха пред командната палатка. Единственият морски пехотинец, стоящ на пост пред нея, им отдаде чест. Изглеждаше изнервен. Татърсейл спря и се вгледа в очите му.
— Седми полк?
Войникът отбегна погледа й и кимна.
— Да, магьоснице. Трети взвод.
— Сторихте ми се познат. Предайте поздравите ми на сержант Ръсти. — Пристъпи към него. — Носи ли се нещо във въздуха, боец?
Той примигна.
— Високо във въздуха, магьоснице. Толкова високо, отколкото идват.
Татърсейл погледна към Калът, който беше спрял до процепа. Той изду бузи и направи комична физиономия.
— Мисля, че го надушвам.
Тя трепна от потвърждението му. Часовият, както забеляза, се потеше под железния шлем.
— Благодаря за предупреждението, войник.
— Винаги честна сделка, магьоснице. — Мъжът отново отдаде чест, този път по-отривисто и по свое му — някак по-лично. „Толкова години с това. Все да настояваш, че си едно семейство с тях, че си една от Втора армия — най-старата непокътната сила, лично на императора. Винаги честна сделка, магьоснице. Спаси ни кожите и ние ще спасим твоята. Семейство сме, в края на краищата. Защо тогава винаги се чувствам толкова отчуждена от тях?“ Татърсейл отвърна на поздрава.
Влязоха в командната палатка. Тя веднага долови присъствието на сила, онова, което Калът каза, че е „подушил“. Очите й се навлажниха и главата й се разцепи от рязка болка. Точно тази еманация на сила познаваше много добре и тя бе проклятие спрямо собствената й. Което правеше главоболията още по-лоши.
Няколко фенера хвърляха пушлива светлина над десетината дървени стола в първото отделение. На походната масичка в единия край беше поставена кана с разредено вино и шест потъмнели чаши, по които блестяха капки.
Калът промърмори:
— Кълна се в дъха на Гуглата, Сейл, не ми харесва това.
След като очите й свикнаха с полумрака, Татърсейл видя през отвора, водещ към второто отделение на палатката, позната фигура по халат. Мъжът беше опрял дългите си пръсти на масата с картата на Дужек. Пурпурният му плащ се вълнуваше като вода, въпреки че стоеше неподвижен.