Настъпи мълчание, после Калам кимна на Фидлър и се окашля.
— Ние сме с вас, само че не тръгваме с вас. Аз и Фидлър, искам да кажа.
— Би ли обяснил? — тихо попита Паран.
За изненада на всички, заговори Апсалар.
— Ще им е трудно, капитане. И признавам, аз самата не съм сигурна какво са намислили, но те тръгват с мен. Връщаме се в империята. У дома.
Фидлър сви притеснено рамене, стана и се обърна към Уискиджак.
— Чувстваме, че й го дължим, сър. — После погледна капитана. — И сме го решили, сър. Но после се връщаме, ако можем.
Объркан, Уискиджак се надигна от стола. Обърна се към Паран и замръзна. Зад капитана, Кол се беше изправил в леглото.
Уискиджак измуча и посочи.
Стаята отново се изпълни с напрежение. Само Паран пристъпи напред, с искрено облекчение.
— Кол! Радвам се, че… — Млъкна изведнъж, след което промълви: — Виждам, че си буден от доста време.
Очите на Кол пробягаха към изправените на масата кокали, след което се върнаха на Паран.
— Всичко чух. Тъй че кажи ми, Паран, на войниците ти трябва ли им помощ да излязат от Даруджистан?
Ралик стоеше в тъмното под дърветата в края на поляната. Убиващите му магията сили, изглежда, се бяха оказали недостатъчни, в края на краищата. Изтръгнат беше от мястото си сякаш от някаква гигантска ръка — божия ръка, уверена, властна и неумолима. Беше наблюдавал изумен как гъмжилото от коренища бързо запълзя през поляната и пое към терасата. Беше чул отчаян писък, а после корените се върнаха, увити около някакво наподобяващо човек… привидение — и го повлякоха безцеремонно надолу в земята.
И изведнъж душата на Ралик се бе изпълнила с радостна възбуда. Той съзнаваше с неизмерима яснота, че онова, което бе израсло тук, е добро и справедливо.
Беше ново и младо. Все още, пред очите му, то продължаваше да се огъва под ъгловатите си геометрични повърхности и да се дооформя. Онова, което допреди по-малко от час приличаше на най-обикновен пън, вече се бе превърнало в къща. Виждаше се огромна врата, полускрита в сенките на извития над нея клон. Диви лози затулваха затворените капаци на прозорците. Над и вляво от вратата имаше тераса, обрасла с листак и бръшлян. Тя водеше към някакво подобие на кула, вдигаща се над втория етаж и изтъняваща в прояден връх. Друга кула се виждаше в дясната част на фасадата, тя пък — по-масивна и без прозорци, с плосък покрив, обрамчен със зъбери.
Поляната около постройката също се бе променила, осеяна тук-там с могилки, сякаш дворът на къщата бе гробище. Млади дръвчета заобикаляха продълговатите могили и всички те растяха пред очите му, все едно че невидим вятър ги извиваше и изскубваше от буцестата пръст. Корените бяха заровили привидението в една такава могила.
Добро и справедливо. Тези две слова отекваха в главата на убиеца със зов, който внасяше мир в сърцето му. Изпитваше едва ли не обич и близост към тази къща-дете… сякаш тя го познаваше и приемаше.
Знаеше също така, че къщата е празна. Още една увереност, чийто източник му беше непонятен.
Пред очите му очертанията на къщата се вплътняваха, ставаха все по-ясни и различими. Мирис на плесен изпълваше въздуха, като от прясно разорана земя. Убиецът изпитваше покой.
Чу зад себе си шумолене на сухи листа, обърна се и видя залитащата към него през шубраците Воркан. Лицето й беше плувнало в кръв от рана на челото и тя едва не рухна в ръцете му.
— Тайст Андий — промълви Воркан. — След мен са. Гонят ме. Търсят мъст за убийство!
Ралик погледна над рамото й и очите му, отдавна привикнали с околната тъмнина, засякоха безшумното приближаващо се движение сред дърветата. Поколеба се, прегърнал вече припадналата жена. После се наведе, метна Воркан на рамото си и побягна към къщата.
Знаеше, че вратата ще се отвори за него, и тя се отвори. Отвъд прага се виждаше тъмно преддверие, нисък свод и широк виещ се коридор. Лъхна го топъл сладък въздух и Ралик влезе.
Корлат, кръвна сродница на Серрат, се приближи до странната къща и спря. Вратата се беше затворила зад плячката им. Тя приклекна. Спътниците й в лова бавно се струпаха около нея.
Хорълт изсъска ядосано:
— Призова ли нашия господар, Корлат?
Тя поклати глава.
— Знам за такива творения от стари времена. Скръбният дом на Малаз, Домът на Одан на Седемте града… Азат едиейрман, Стълбовете на невинността… тази врата няма да се отвори за нас.
— Но се отвори за тях — каза Хорълт.
— Има прецедент. Азатът избира сам. Същото стана със Скръбния дом. Двама мъже бяха избрани: единият щеше да стане император, а другият щеше да е спътникът му. Келанвед и Танцьора.
— Усещам силата му — прошепна Орфантал. — Господарят ни би могъл да го унищожи, докато още е младо.