— Да — съгласи се Корлат. — Би могъл. — Замълча за миг, после се изправи. — Сродница съм на падналата.
— Сродница си — в хор казаха всички.
— Търсенето на мъст приключи — каза Корлат и бръчките около бадемовите й очи се стегнаха. — Господарят ни няма да бъде призован. Оставете го да се възстанови. Азатът няма да бъде докоснат. Защото е нов. Дете е. — Очите й, меко кафяви, бавно обходиха лицата на спътниците й. — Тъй рече Кралицата на Тъмата, когато бе родена Светлината: „Ново е, а което е ново, е невинно, а което е невинно, е драгоценно. Погледнете това дете с възхита и познайте почитта.“
Орфантал се навъси.
— Тъй оцеля Светлината и тъй бе унищожена Тъмата, покорена бе святата Чистота… а сега ти искаш от нас да сгрешим, както сгреши кралицата ни. Светлината се поквари и унищожи нашия свят, Корлат, нима забрави?
Корлат отвърна с тъжна усмивка:
— Обикни тези грешки, мила сестрице, защото това бе надеждата на нашата кралица, както е и моята. Е, да си тръгваме.
Круппе гледаше с благо лице приближаващия се Крокъс, явно останал без сили след безкрайния си нощен бяг. Сръга Мурильо и зашава с пръсти към младия крадец.
— Момъкът се завръща с прекомерна бързина, ала се боя, че Круппе трябва да му поднесе доста тъжна вест.
— Тежка нощ преживя той — отбеляза Мурильо, отпуснал гръб на стената до портата на имението на Симтал. Улиците бяха пусти, гражданите се бяха изпокрили, стъписани от нощните ужасии.
Круппе посочи вяло към Лунния къс, вече на цяла левга на запад, далеч от градските стени.
— Каква забележителна небивалица. Круппе обаче е неописуемо удовлетворен, че предпочете да си замине. Представи си, даже звездите затули и пося в този свят само смъртна боязън.
— Искам да пийна нещо — измърмори Мурильо.
— Великолепна идея — заяви Круппе. — Дали да не изчакаме момъка обаче?
Не чакаха дълго. Крокъс ги позна отдалече и забави паническия си бяг.
— Имперците отвлякоха Апсалар! — извика им той. — Трябва ми помощ! — Залитна и спря пред Мурильо. — Ралик все още е в градината и…
— Тц, тц — каза Круппе. — Спокойно, момко. Местоположението на Апсалар е знайно за Круппе. Колкото до Ралик… — Извърна се към улицата и разпери въодушевено ръце. — Вдишай този нощен въздух, Крокъс! Нова година е! Хайде, нека се поразходим, ние тримата, господарите на Даруджистан! — Прегърна двамата си приятели и ги помъкна след себе си.
Мурильо въздъхна и обясни:
— Ралик го няма. Сега в градината на Кол име една доста необичайна къща.
— Ах, колко неща бяха разбудени в една-едничка фраза! — Круппе се наведе към Крокъс. — Докато, несъмнено, тайната, непреодолима грижа на момъка в момента засяга съдбата на една честна млада девица, чийто живот бе спасен в последния миг от едно благородно синче на име Горлас, представете си. Спасено, твърди Круппе, от цял тон зидария, срутила се от една стена. Каква ирония, наистина. Момата едва не припадна от радост.
— Какви ги приказваш? — намръщи се Крокъс. — Кой е бил спасен?
Мурильо изсумтя.
— Струва ми се, скъпи Круппе, господарю на Даруджистан, че имаш предвид друга честна девица.
— Тя не е честна, между другото — заяви Крокъс.
Круппе изду бузи.
— Трябва да попиташ боговете, момко, и те ще ти кажат, че самият живот не е честен. Е, интересува ли те как имението на лейди Симтал тази нощ току-що стана имение на Кол? Или умът ти дотолкова е обладан от тази твоя нова любов, че дори съдбите на другите ти скъпи приятели — Круппе включително — заслужават такваз липса на интерес?
Крокъс настръхна.
— Разбира се, че ме интересува!
— В такъв случай разказът започва, както винаги, с Круппе…
— Тъй рече Змиорката — простена Мурильо.
Епилог
Слънцето огря утринните мъгли, проснали се над езерото като бял щит. Долу на брега разбудилите се вълни поклащаха рибарска лодка. Непривързана, тя скоро щеше да се измъкне от плена на камъчетата.
Малът помогна на Уискиджак да се качат на една издадена над брега скала и двамата седнаха. Лечителят загледа Бързия Бен, който стоеше умърлушен и се взираше над езерото. Лунният къс бе надвиснал ниско над хоризонта, озарен от златно сияние на фона на раздрания черен базалт.